По тъгата ще я познаете. Когато играе, играе със страст. Когато говори, го прави без заобикалки и искрено. Когато чете - го прави с любов.
Теодора Духовникова е едно от най-красивите и талантливи имена на родната театрална и филмова сцена. Познавате я от сериалите "Дяволското гърло", "Дървото на живота" и "Под прикритие", филма "Въздесъщият", постановките "Лисичета", "Процесът срещу богомилите", "Развратникът", както и като един от двигателите на вдъхновяващия проект "Поетите LIVE". Няма как да объркате характерния ѝ тембър. А емоционалният заряд, който носи, променя цялото настроение в стаята.
Такъв беше случаят и при срещата ни по повод записа на девети епизод на "Първа страница" - подкаст за хора, книги и (не)истински истории. Една отронена дума от нея и целият разговор се завъртя в неочакван водовъртеж от мисли и герои.
"Според мен това е човекът - просто път. Това е и душата. Път. Това е и мечтата. Път. Това е и любовта. Безкрайно пътуване."
А пътят на Теодора Духовникова към сцената ни се стори, че започва още в онези следобеди с дядо ѝ Тодор, когато се ражда обичта към четенето. Летата с дядото, шумът на пишещата машина, игрите, вдъхновени от любимата "Винету" (без каквато и да е конотация) я отвеждат някъде измежду визуалните светове, измислените думи, които обаче трябва да звучат истински.
"Пътят е нещо много важно за мен. Според мен това е човекът - пътуване. От нас си зависи колко дълго ще е то. Колко скучно или неочаквано. Ние затова сме на тази Земя. После ще отидем някъде другаде."
И в определени моменти този неин път се пресича с различни пътеки - тези на героите, които играе. И те са винаги с нея.
"Аз не работя сутрин от девет и половина до пет. Докато не излезе премиерата и дълго време след това, мисля само за това - за този човек, за тези ситуации. Не е непрекъснато, не е шизофренно, но все пак той е покрай теб. Докато се роди героят, той си живее с теб."
За секунди погледът ѝ се отнася някъде там, тахикардичните ѝ очи издават, че някъде там героят е роден, а представлението е приключило. Светлините са огрели сцената и се чуват аплодисменти.
"Когато приключи този процес, се чувствам щастлива. Сякаш си родила дете от много готин човек."
Но къде е Теодора Духовникова по време на спектакъла, когато говори персонажът? Самонаблюдава ли се отстрани? Държи ли юздите на "отрочето" си?
"Всъщност, хубавите работи стават, когато не се контролираш. Когато пускаш да премине през цялото ти тяло всичко това, което се случва на този човек, и междувременно следиш всичко около теб. Това е много особено състояние на дуенде, когато си ужасно съсредоточен и същевременно нямаш никакъв контрол."
Питаме я дали е така и в киното. Все пак това са две визуални изкуства, които в крайна сметка са коренно различни едно от друго. Тя пък не се притеснява да завърти дъската на разговора и да признае:
"В киното си много по-безпомощен, много повече зависиш от моженето и от таланта на повече хора - режисьор, монтажист, оператор... И това са неща, които са извън твоя контрол. В театъра можеш да не се справиш толкова добре на някоя постановка, но знаеш, че на следващия ден ще го направиш по-добре. В киното не е така."
Със смях си спомня за случай по време на снимките на "Дяволското гърло", когато е била абсолютно убедена, че не се е справила със сцените си и е провалила цял снимачен ден, макар режисьорът Павел Веснаков да е на коренно различно мнение. В крайна сметка целият екип се събира, за да изгледа материала и се оказва, че в действителност се е справила прекрасно.
Но с това признание Теодора потвърждава впечатлението, че е перфекционист, който се раздава и по-важното се съмнява. Без да "театралничи" или да хиперболизира.
"Всеки един от нас е тотално несъвършен и трябва да работиш здраво, защото можеш да бъдеш по-добър. Това да си искрен е нещото, което е много по-важно. И в живота, и в актьорската игра."
А искреността и този стремеж към това да си по-добър понякога носи и известна доза неувереност:
"Мисля, че до последно няма да спре в мен тази неувереност. На сцената си вярвам, но винаги има една особена тревожност дали си подходящ за тази работа. Общо взето всичките ми колеги, които са много добри актьори, са ужасно неуверени в себе си. С опита идва едно супер самочувствие на сцената, което е много важно, но същевременно генерално актьорите са едни много неуверени в себе си деца. Но според мен е полезно да ги има тези страхове."
И макар Теодора да се чувства добре и на сцената на Народен театър "Иван Вазов", и на снимачната площадка, едно особено чувство на любов се увива около гласа ѝ, когато говорим за "Поетите LIVE". Срещите с думите на любими поети, топлият прием от публиката, разговорите с хора, (пре)открили поезията, са подаръкът, на който екипът се радва всеки път. Нещото, което ги одухотворява.
Така и се разделяме с Катето, Анна, Мерилин, Регина или просто Теодора - една изключителна жена с особен дух и актриса, чийто ефирен глас приютява есенния дъжд и е подслонил песента на десетки (не)истински истории.
А за да изживеете срещата с нея от начало до край - чуйте девети епизод на подкаста "Първа страница", общ проект на Webcafe.bg и "С книги под завивките":
Абонирайте се за подкаста с любимото си приложение за слушане на такива и открийте още интересни истории тук:
