От години все обявяват прехода за свършил. А сегашният премиер направо го задраска като несъстоял се. 20 години все или е било лошо, или все едно не е било.
А поне в началото хич не беше лошо. И никак не беше безвремие. Главите и сърцата кипяха от жажда за бъдеще.
В първите години на демокрацията България бе истински древногръцки полис. Всеки ежечасно правеше политика. Четяхме неуморно безброй вестници и гледахме ненаситно единствената телевизия. Спорехме настървено с политическия противник, дори той да е собственият ни баща или съпруга. Участвахме в безброй подписки, митинги, бдения, шествия, стачки.
Народът сякаш 24 часа бе на улицата, дори когато кротко посръбваше на трапеза. Народът експлозивно произвеждаше собствената си свобода, дори без да вее знамена над барикади. Народът за пръв път от десетилетия живееше истински общностно, макар и разделен на два големи лагера - син и червен.
В ония романтични години се наслаждавахме на свободата и на способността си сами да се борим за нея. Ограмотявахме се в крачка на демокрация и пазарна икономика. Дебатирахме като сенатори и се освирквахме като ултраси. Бяхме на ти с парламентарните процедури и не сваляхме ухо от депутатските прения.
Гласувахме с жар и плачехме със сълзи след първите свободни избори през 1990-а. Дойдохме на власт "с малко, но завинаги" през 1991-а, но издържахме съвсем малко, защото "другарите" още не си бяха разпределили баницата. Заливаха ни с компромати, докато мнозина от нашите се намърдаха до тавата. Накрая неусетно се уморихме, разединихме и разпаднахме. А ТЕ вече бяха превзели държавата. Окончателно - през 1993-а.
И след като напълно я съсипаха през 1996-а, дойде нашият ред. Този път с пълно мнозинство и почти завинаги - за цял мандат. Най-после мечтите ще станат реалност?
Не, вече бяха минали цели 7 години от Освобождението. Първите 7 на наивен романтизъм. Политиката вече не бе полисът, а структурите. А структурите по правило осребряват властта си. Нашите свършиха много работа на власт, но свършиха много и за себе си. Затова постепенно им обърнахме гръб.
На част от нас им хрумна, че единственият лек за недъзите на сините структури е синята кръв - и залитнаха по Царя. После пък им щукна, че истината е в местен Ивайло - и прегърнаха Бойко. Малцина останаха докрай верни на автентичните сини партии, които вече трудно успяват дори да влязат в парламента.
Най-голямата част от голямото някога синьо море обаче осиротяхме. Никой не ни представлява, или преглъщаме с отвращение представителството на партиите на старото синьо.
А някогашното синьо изобщо не е такова, каквото все се опитват да го представят дори днешните стари сини. Някогашното синьо не бе само антикомунизъм. И не само защото мнозина искрено сини бяха бивши комунисти.
Някогашното синьо не бе само дясно. И не само защото по самия си състав СДС включваше всякакви партии - от консерватори до социалдемократи.
Голямото старо синьо бе преди всичко еуфория. Еуфория за свобода и равен старт в живота, за справедливо и компетентно управление. Еуфория на хора, които не си представят ясно бъдещето - или си го представят митологично, но пък затова си го представят съвсем искрено.
И сега политически непредставените сини - младите отпреди 20 години, но и днешните млади, не са непредставени само като десни. Дясното и лявото не само по света, а и у нас така или иначе постоянно менят позиции. И като идеология, и като политически субекти. Та нима най-дясната партия не се оказа БСП при управлението на Тройната коалиция?
Непредставеният син може например да е привърженик на плоския данък, а може и на прогресивното облагане. Може да предпочита солидарното, а може и капиталовото социално осигуряване. Изборът би трябвало да е въпрос на консенсус в рамките на политическата общност, както и на икономическа конюнктура.
За непредставения син обаче е фундаментално важно да може сам да участва в дебата и сам да прави този избор. А не еднолично да го решава някое коалиционно политбюро от Катарино или някой премиерски Ивайло от Банкя.
Непредставеният син може да е консерватор, а може да е и либерал. Може да държи на семейството, но може и да е привърженик на безбрачното съжителство. Впрочем, консервативната ДСБ заема шизофреничната позиция, хем да е стожер на християнските ценности, хем да подкрепя гейпаради.
Непредставеният син може да е зелен, а може дори да е донякъде социалист. Да отстоява както максимално широки граници по "Натура 2000", така и по-широка държавна закрила за социално слабите.
Непредставеният син обаче не може да търпи морално пошлото и естетически грозното. Политическата публичност да бъде превзета от пълни фарисеи, кръгли тъпаци и откровени простаци. Да го превръщат в послушен поданик и див чалгаджия.
Непредставеният син е чужденец в гето, на каквото все повече наподобява собствената му страна. Той е все по-отчужден, омерзен и безсилен. Но ако иска да продължи да живее в собствената си страна, той трябва - заради себе си и заради нея, да направи нещо за премахване на гетото.
Ако изобщо е възможно възраждане на Синята идея, то тя би се родила от жаждата за възстановяване на гражданския полис. В който трябва да доминират почтеността, компетентността и отговорността. В който партийни номенклатури трето поколение, царе, реституиращи държавни имоти, и селяндурски харизматици, ще имат статута на безправни илоти.
Възраждането на Синята идея може да роди нови структури или да преформатира зовящите се автентични сини партии. Може да намери и съвсем нови форми на гражданска публичност, с която да се съобразяват всчики институционализирани субекти на публичното статукво. Но ако носталгията в синьо има бъдеще само като утопия, ще трябва да се примирим със съдбата си на вегетатиращи в антиутопия.
