Има ли някой за морето

"И да я настъпваш, и да я газиш, тая гад не умира. Полази ли те скрипя, си чао, няма само да се подуеш, приготви се да умреш..." Сините му очи святкат толкова предизвестяващо, че седя ужасена до кметството в Камен бряг и бързо сменям сандалките с кецове, чудейки се дали да не се огледам за някоя къща. Бях чувала за "скрипя" само когато приятел викаше така на жената, която го прибираше още на третото малко – и току-що разбирах колко е преувеличавал.

Нахлупва сламената си шапка, тъкмо да доловя смях в океановия му поглед, и ме загърбва, повтаряйки, не – констатирайки – "Ще се побъркаш".

Съучастникът ми обикаля местните магазинчета за дефицитната ледена бира и когато се връща с повече топла не е като да го закачам причинявала ли му е нещо скрипя. Докато се тръскаме на път за незнайната "двустайна" пещера, в която внезапно решихме да отседнем, успявам да вметна най-безпристрастно дали се мяркат наоколо. "Какво толкова... Досадни стоножки". Олеква ми. Вляво от досега парализирания ми взор морето е толкова жадно за внимание, че си давам сметка: тоя пич с очите искаше да запази гледката само за себе си.

Курортен шок

И друг път съм тръгвала просто така, за морето – „раница, колело", спален чувал, няколко бисквитки за енергия, (нещата за хигиена, нещата за пиене)... Но да се настаниш в пещера над брега, пътят до който е толкова стръмен и боцкащ, си изисква доста по-добра подготовка в непланираните ваканции.

Не че не е главозамайващо – шумът на морето извира от дробовете ти, лежиш безпризорно на метната на майтап от рая скала във водата, завиваш се със звезди, крещиш от любов - колкото не би заради съседи по стая или палатка. Сутрин очите ти виждат така както един художник рисувал морето – с четка, потопена в морето.

Самонадеяното наемане на природата отива към мрънкане, когато той се събужда с подуто и зачервено око, а глезенът ми е като кегла за боулинг насред магарешките бодили. Скрипята проблясва точно по думите на синеокия странник – само с няколко сантиметра по-малка от шарановото му описание. Гнусна кафяво-жълта плоска многоножка, която бързо се плъзва под леговището ти – за антракт.

Ъ-ъ, може ли стая с удобен матрак и хладилник? Обраслата ни рецепция не предлага лед. Наясно съм, че отоците трябва да спаднат и няма място за цупене сред тая красотия, но и че повече няма да сляза до ръбестия си плаж, предубедена към всички пълзящи душмани. Почвам да правя планове: само да стигнем до колата, на половин километър оттук, можем да отидем там, там и там... Почвам да правя планове ли?

- Дай да мръднем някъде на пясък

- Можем да ходим, където си искаме

Пак е юни и пак е прекрасно, че нямаме резервация. Налучкваме най-кратката дистанция до далечното, срещайки само двама модерни румънци на трип по безлюдното ни море и опърлено младо софийско семейство, избягало от градските вируси още през пролетта... Набързо се разбираме кой къде да се настани, за да не се виждаме непрестанно, и забравям, че кракът ми е като топнат в кофа с гореща вода, а той вижда едва-едва, когато минаваме покрай забранителната табела на къмпинга в Крапец.

Хамак под дърветата, одеяло на поляната – по-мека от бирено коремче след две денонощия на скали. Морето е на прав път, на секунди, понеделник е, нелегалните къмпингари вече щъкат в града по задачки, и се търкулваш гол през жегата на другия свят, върху пясък, черупки и стъкълца – щастието пак е на цената да го понесеш. През нощта дори комарите са като ди джеи на фона на дебютната ми фобия от скрипя. Потъваща в хедонистичното ми усещане за нищожност и че мога да си доживея така - ей така, като никой.

На морето можеш само да му се обречеш

"Какво ще правим през лятото", питат ме месец по-късно всички мои познати с по няколко оферти, съдържащи най-досадната лятна чуждица "all inclusive". "Храната това, басейните онова, тераса с изглед към морето, дискотечки наблизо, абе, най-скъпо ще ни излезе пътят, а и не ми се ходи с моята кола..." - докато приятел пише на чист български "Има ли някой за морето?" във Facebook и ден по-късно "няма връзка с този номер", абонатът е временно под водата.

Друг начин да се гмурнеш, без много да чакаш, са сайтовете за споделено пътуване (като 3na100.com например) - посреднически платформи, за да се контактнеш с хора в твоята посока, които или предлагат, или си търсят превоз. Учудващо е, че в ерата на споделянето дори току-що излезли от тийнейджърството познати произнасят "all inclusive" като отчаяна съпруга, прекарваща уморително между кухнята и масичките в Южния парк.

Лятото е единственият сезон, в който да не си правиш планове, а да се запилееш по въжето над скучничкото заробващо удобство. А и едва ли понасяш нормалността толкова леко, за да ти пука за нея. Остават само някакви два-три месеца за глупости и любов.

P.S. На това място можеше да има съвсем конкретен PR за чуден хотел или черен PR за Черно море. Webcafe.bg обаче работи само със слънчеви агенти. Ето ти ключа от стаята, ние излизаме да спим...