От два часа седя и си мисля, а по-често само седя.
Хапва ми се нещо, свежо, студено и течно, с което да не мъча стомаха си в жегите.
Интернет ми обещава, че с продуктите за шопска салата, които имам в хладилника, мога да си приготвя разхлаждащо Гаспачо, сякаш кацнало на масата ми от склоновете на Андалусия.
Гледам снимките на купички, пълни сякаш с гъстичко Блъди Мери, и душата ми се изпълва със съмнения.
Знайни и незнайни кулинари хвалят гаспачото като истинско лятно откровение, което подобрява перисталтиката, изглажда бръчките и мозъчните гънки, действа освежаващо, има малко калории, диетично е, подходящо е за кето и за други чудодейни диети.
Поглеждам пак снимките. Да, гъстичко Блъди Мери със странна консистенция...
Пропъждам греховните мисли да заместя обяда с коктейли с водка и започвам да чета рецептата. Трябват ми кило домати, които вместо да превърна в нещо съдържателно (като шопска салата), беля по познатия метод - във вряла и след това в ледена вода.
За това време щях да направя една мусака, е*аси.
Решавам, че не е модерно, градско и секси да се яде мусака. Модерно, градско и секси е да сърбаш червеникава чорба, в която палаво плуват кубчета лед.
Смело пасирам доматите, сякаш съм Хорст Фукс в клип на ВеЕс Телешоп, докато наум пресмятам, че вече съм загубила около 30 минути от живота си в правене на супа, която дори не иска готвене.
Преминавам към краставиците и зелената чушка. Пише "на ситно". Режа на молекули, псувам се, че отписах класическия таратор като по-разумен вариант. Киселото мляко плаче от пренебрежение в хладилника, аз кълцам и мятам с омерзение в блендера.
Отривисто хвърлям вътре и няколко скилидки чесън и половин глава лук. Ръся сол и черен пипер в захлас, миризмата на българска манджа, която подправките носят, леко ме успокоява, въпреки че от чушката и краставицата вместо отчетливо червен, гаспачото е придобило тъжно кафеникав цвят.
Сервирам в красива купичка и от ентусиазъм рисувам цветенца от зехтин отгоре. Мятам кубчета лед. От купата ми се пули керемидена на цвят консистенция, която и водката няма да спаси.
Събирам последните капки смелост и кураж и решавам да опитам. Лъхва ме миризма на суров доматен сос, стисвам нос, стисвам и очи и преглъщам. Вкусът е сякаш съм хванала чиния с шопска салата и съм я пасирала, като преди това по загадъчни причини съм отстранила сиренето.
Втората лъжица ме убеждава окончателно, че мястото на доматите е или в салата, или в доматен сос, или в лютеница, или на Томатината във Валенсия, но не и в тази комбинация в купата.
На третата лъжица се отказвам окончателно. С треперещи ръце изхвърлям остатъците на нещо, от което можеше да излезе прекрасна шопска салата, вместо пасиран доматен кошмар.
С още по-треперещи ръце хващам телефона и си поръчвам пица...
