Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Повреденото от съветската агитация поколение Х

А тези, които не могат да се определят, да вземат един сърп и да си го набият с чука! Снимка: iStock
А тези, които не могат да се определят, да вземат един сърп и да си го набият с чука!

"Kак тебя зовут?"

"Меня зовут свинский бут."

Този бисер на градския жаргон от 80-те беше първото нещо, което изникна в съзнанието ми, когато се замислих как да започна този текст.

Може би е, защото таблицата с руските падежи, изрисувана с различни по цвят флумастери върху парче кадастрон, десет години вися на стената в детската стая до плакатите на ПФК "Левски", Гойко Митич и Led Zeppelin. И освен това е едно от трите неща, с които най-силно асоциирам това десетилетие (другите две са дъвките "Турбо" и котката ми Тони Шумахер).

"Левски" вече не са ми любими, бате Гойко отдавна не е актуален индианец, а английските рокаджии ги свалихме още преди 30 години като пребоядисвахме детската . И таблицата я няма.

Така и не успях да науча падежите като за пълно шест. По-скоро като за отличен 5.50. Бях дисциплинирано и упорито дете, което със стоицизъм се справяше с житейските изпитания и неприятните задължения, които, освен яденето на попара с чай за закуска, включваха и учене на език, който ненавиждах от дъното на невинната си душа.

Вместо да се прехласвам по Есенин в оригинал и текстовете на Булат Окуджава, и аз като по-големите, отракани средношколци, изтърквах касетките от превъртане, за да свалям текстове на песни на ABBA и Bee Gees - на ръка и с български букви, леко притеснена от мисълта, че извършвам диверсионна дейност. Не че ми беше съвсем ясно какво е "диверсия", но думата беше модерно-казионна и определено ми миришеше на близка среща с милицията.

Трябваше ли да се чувствам виновна, че не обичам искрено нашите освободители от няколко робства, както подобава на един истински пионер и комсомолец? Със сигурност да.

Исках ли да уча по-скоро американски, отколкото руски, за да разбирам какво си говорят под дублажа героите от "Малка къща в прерията"? You bet. Правеше ли ме това русофоб под прикритие? Нямах представа.

Знаех само какво чувствах, а то беше, че я не люблю говорить по руский. И че не чакам никого "на вокзале в Москве." Нито пък, че "у меня есть чемодан."

Дълго време, след като дойде демокрацията и започнахме да се отваряме към Запада, продължавах да си задавам мъчителни въпроси за прахосаното, както ми се струваше, време от младия ни живот. Бяхме ли долно изманипулирани от Крокодила Гена и Чебурашка? Колко по-измислени от Дядо Коледа бяха Дядо Мраз и Снегурочка?

Твърде късно ли се научихме да правим разлика между братя и братушки? Бяхме ли по-изостанали от нашите връстници от другата страна на Желязната завеса, които, докато ние си разменяхме писма и ваденки с непознати другарчета от Нижний Новгород и Ленинград и гледахме съветски анимации, си дупчеха ушите с безопасни игли и слушаха пънк, без дори да ги е страх, че ще ги изключат от училище за това?

И изобщо, ехооо!, имаше ли и други като мен, които бяха клинично ядосани, че не сме се освободили от освободителите по-рано!?

В момента седя в едно кафене и, ако щете, вярвайте, съм се вторачила в един стар плакат в рамка на стената. Изобразява сърп и чук в средата на обагрена в червено карта на СССР, към която от всички страни са насочени оръдейни дула. Надписът е на немски: "Nieder mit den Kriegshetzern! Kämpft für die Sowjetunion!" Долу подстрекателите на войната! Бийте се за Съветския съюз!

Много пъти съм идвала в това заведение и съм забелязвала плаката, но чак сега наистина го виждам. И ако преди ми се е струвал просто ексцентрично допълнение към ретро декора, сега, в сюрреалистичната светлина на случващата се на едно море разстояние война, текстът ми звучи особено злокобно и нелепо.

Чувствам, че изпадналият до този момент в кататония посттравматичен синдром ме връхлита с нова сила. Но той не е само мой.

Това е синдромът на едно цяло поколение от сега 50-тина годишни хора, на които години наред им беше втълпявано да вярват, че всичко хубаво на тоя свят е "сделано в СССР" - от казващите "мама" кукли до песните на Алла Пугачова и семейната Лада.

Едно поколение, което днес гледа с любов, но и с доза завист, как децата им живеят свободен от партийни поръчения (и попара с чай!) живот.

И вижте, моля ви се, как само се обърна палачинката! Или по-скоро как пак се налага да обърнем с хастара навън ценностната си система, за да заявим позицията си. За да се определим като "такива" и "онакива". И няма да ни бъде нито за втори, нито за трети, нито за десети път. Били сме:

турски мекерета и хайдути-революционери

фашисти и комунисти

пролетари-интернационалисти и прозападни империалисти

глобалисти и анти-глобалисти.

тръмписти и анти-тръмписти

ваксъри и анти-ваксъри

празнуващи Свети Валентин и празнуващи Трифон Зарезан...

Сега обаче се престрояваме по друг признак: путинистите в ляво, анти-путинистите - вдясно.

А тези, които не могат да се определят, да вземат един сърп и да си го набият с чука!

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените