Историческата грамотност - да знаеш дребните детайли, с които да разбиеш големия мит

140 години след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. темата за противопоставянето на двете империи - Руската и Османската, продължава да заема централно място в съзнанието на българите. Войната, която наричаме Освободителна, е и последният самостоятелен конфликт между двете източни монархии.

Така започва предговорът на книгата на историка Александър Стоянов "Руско-турските войни (1569-1878 г.)" (изд. Сиела), която разглежда в цялост всичките 11 военни конфликта между двете империи. Това може да звучи като суха история, която въобще не ни засяга, но определено това изследване показва една съвсем друга страна на нещата.

"Руско-турските войни (1569–1878 г.)" е издание, което се превръща в една от първите стъпки в процеса по осъвременяване и обогатяване на българската историография през XXI в., посветена на общо 11 войни, разгърнати в продължение на 310 години. Основното обаче, което тази книга прави, е да отсее истината между всичките митове и табута, наложили се досега.

Темата за историята определено заслужава своето внимание, дори и да пропуснем баналната фраза, че който не познава историята, е обречен да я повтори. Истината е, че който не познава историята, е обречен да бъде манипулиран чрез нея, чрез налагани митове и изкривявания на фактите.

Затова се срещам и с Александър Стоянов. Познавам го от няколко години и знам, че освен прекрасен събеседник за маса, който знае най-брутално добрите вицове, е и един изключително умен и образован човек, който е наистина специалист в областта си - военната история. Той има докторска степен по история от едно от най-старите и престижни висши учебни заведения в Европа - Лайденския университет.

Автор е на вече общо пет публикувани монографии - "Тридесетгодишната война 1618-1648 г.", "Великата Северна война: Триумфът на Петър I", "Балканските войни на Българската армия", "Османската експанзия 1453-1683 г.", а сега и "Руско-турските войни (1569–1878 г.)".

Допълнително с това е съосновател на клуб "Военна история" и главен редактор на едноименното списание, съосновател на електронния журнал за актуални военни конфликти De Re Militari и хоноруван преподавател в Нов Български университет. А освен всичко друго е и съпруг и баща на две деца. А отскоро и наш автор.

На фона на всичките му тези занимания, се срещаме с него в 8 и нещо сутринта в едно кафене. Той тъкмо е оставил дъщеря си на детска градина и ме очаква, за да си говорим за история, политика, митове (в онзи им смисъл на Fake News) и забавни Facebook страници.

Няма как човек да не се запита как въобще се е спрял на тази тема. Обикновено за българите е важна само последната от тези войни, тъй като именно там България е най-пряко засегната. За него обаче нещата стоят по малко по-различен начин.

"По принцип исках да пиша за руско-турските войни до 19 век, защото си мислех, че тези през 19 век са сравнително проучени от българската историография. Но редакторът ми каза, че ако няма пряко намесени българи, у нас книгата няма да се чете и за съжаление изследването ще остане встрани и никой няма да му обърне внимание. Затова решихме да разширим изследването и да включим и 19 век с общо 4 войни. Но реално, по-добре е, че стана така, защото се оказва, че имаме доста неясна представа за всички войни, които се водят преди Освободителната война. Да не говорим, че дори самата Освободителна война много хора си я представят по малко по-различен начин. И затова изследването се получи добре."

Така в самата книга се събират всички всички руско-турски войни, включително и една студена война между двете империи, за която се оказва, че в света, извън няколко статии, писани в Русия в края на 19 и началото на 20 век по темата, фактически само трима души са изследвали (като освен Стоянов, другите двама са руснаци).

Интересното в случая е, че Руско-турските войни са доста пренебрегвана тема, която обаче на фона на онзи исторически период играе сериозна роля за определянето на събитията, които се случват по света и дори имат своята роля във формирането на т.нар. Голямата игра.

Корицата на "Руско-турските войни (1569–1878 г.)"

Голямата игра е терминът, който историците използват за назоваване на конфронтацията между Великобритания и Русия през XIX век. Общото схващане е, че Голямата игра започва през 30-те години на 19 век, когато се засичат търговските и политически интереси на двете империи в Азия на територията на днешен Афганистан и Западен Китай.

Оказва се обаче, че Голямата игра започва малко по-рано, отколкото историците по света си мислят. И тя започва на Балканите с руско-турската война от 1828-1829 г.

В началото на 19 век Великобритания и Русия са истинските глобални играчи, които извършват операции в различни точки на света и англичаните приемат със сериозни съмнения действията на Петербург като основен глобален конкурент.

Затова и когато ставят ясни исканията на Руския към Османската империя след войната от 1828-1829 г., опасенията на британския премиер херцог Уелингтън до някаква степен потвърждават. Първоначалните дипломатически искания на Русия за изцяло предаване на Дунавските княжества, за граница по Дунав, за разширения в Кавказ, за огромни репарации в размери на милиони... На което Великобритания започва да се противопоставя, разказва той.

"Фактически руснаците искат не просто влияние във Влашко и в Молдова, а да ги присъединят - Русия да е плътно до река Дунав, днешната територия на Румъния да е част от Руската империя. Присъствието им на Дунав би означавало да имат пряк достъп до балканските християни - сърби, българи и гърци. Това означава, че в такъв случай те биха могли да оказват директно влияние върху тях и да ги използват като лост за натиск върху Османската империя, когато си поискат.

Създавайки това противопоставяне между Великобритания и Русия, се залагат основните на Голямата игра. И то не заради търговията в Централна Азия, а заради противопоставянето им на Балканите. Но ако тръгнете да четете изследвания върху Голямата игра, там Балканите отпадат. За тях не се говори като за част от Голямата игра, а те са значителна част от това съперничество."

Самата книга е пълна с множество подобни интересни детайли, които дават една много по-пълна представа за историческите събития от това време във войните между Руската и Османската империя.

И за автора именно детайлите са безкрайно важни, но не толкова от желание за абсолютната точност, а заради факта, че понякога именно те са ключът към това да разбереш дали дадена информация е исторически мит, или най-малкото звучи правдоподобно.

Както казахме вече, у нас масово се "разбира" от история. И това не би било нещо лошо, ако реално имаше филтър, който да отсява науката история от "приказките", които се представят за история. Една от основните причини затова той вижда в скъсаната връзка между историографията у нас и обикновените хора.

"Българската историография още от времето на социализма се е превърнала в една елитарна клика, в която само избраните имат право да знаят, народът колкото по-малко знае и мисли, толкова по-добре. Това е мисленето на комунизма. То обаче за съжаление продължава да битува и след това. Пишат се едни книги и статии в затворени сборници, които се издават в тираж от 100 бройки, пръсват се по разни библиотеки, четат ги 50-60 човека и с това се свършва.

И фактически в България имаме скъсването на връзката между една хуманитарна наука, тоест наука за хората, и хората. Което е изключително вредно и погрешно и води до момент, в който виждаш как във "Фермата" разни хора казват, че Борис I е управлявал България по време на Първата световна война. И някакви такива неща, които са просто безумни. В такива моменти лъсва, че подобни грешки са масови, което означава, че нещо просто не е наред, някъде има скъсана нишка, която трябва да се възстанови"

Затова той и колегите му от клуб "Военна история" се опитват да възстановят връзката между строгата наука и обикновените хора, които искат да знаят историята си, без да се залита в исторически митове.

"Това беше и идеята, когато създавахме с моя колега Юлиян Недев страницата "Клуб Военна история" през 2011 г. - да направим достъпни и популярни за хората такива дребни военни детайли, които ако ги знаеш, можеш да хванеш големия мит. Така човек да може да си изгради някаква елементарна представа за нещата, на базата на която с малко критично мислене да може да се хваща кое е вярно и кое не."

Логото на Клуб "Военна история"

А когато такава няма, идва "премоделирането" на историята за едни или други цели, както и създаването на митове и "приказки" от историята.

"Истината е, че много хора бъркат историята с приказките и приказките с историята. Големият проблем е, че на много хора им се иска историята да се е случила по един по-различен начин, който понякога е направо вълшебен."

За Стоянов много ключов пример е митологизирането на българската победа при Дойран, в което той открива не просто преиначаване на някои детайли, но и груби технически грешки, които трябва да се явяват червена лампа за всеки човек, който поне малко разбира от история.

"Много хора смятат, че е само едно сражение, а всъщност става въпрос за цяла кампания, която продължава с месеци. И в това едно единствено сражение от средата на месец септември, българите унищожават 75 хил. души. Първо казват, че това са 3 дивизии, което е пълна глупост, защото дивизията е с размер до 20 хил. души, а ако сметнем 3 дивизии ще излезе, че дивизията е 25 хил. души. След това от тези 20 хил. души никога не отива цялата дивизия на бойното поле. Така че няма как да затриеш цяла дивизия отведнъж. Въобще, ето такива дребни детайли правят разликата между приказка и истинската история."

В конкретната битка на 16 септември 1918 г. англичаните губят между 7 и 10 хил. души, убити и ранени, а българите губят около 2500 души. За цялата кампания. Което, по думите на Стоянов, е наистина една хубава и славна победа, с която можем да се гордеем, но в никакъв случай не е и най-голямата загуба в британската история.

Това е и неговата основна идея - дребните детайли, като числеността на войската и други подобни, са много важни, за да отсееш истината от мита.

"Ако се вържеш на такива неща, значи трябва да поработиш върху грамотността си. Тук не става въпрос за това да помниш дати, а за елементарно критично мислене. Когато видиш, че технически погледнато е невярно, трябва нещо да ти щракне и да да се сетиш, че има проблем и с историческата достоверност. Лошото е, че хора, които твърдят, че имат историческа грамотност, се връзват на такива неща."

Важният съвет, който Стоянов дава - най-често големите цифри не отговарят на действителността.

"Колкото по-голяма цифра видите, толкова по-голяма е вероятността тя да не е правилна. Защото например има разлика от това, което пише на хартия в разчетите на армията, и това, което фактически присъства като числен състав на бойното поле. В Междусъюзническата война в разчетите на Втора българска армия, която трябва да покрива фронта срещу гърците, пише, че е имало 120 хил. български войници. Но те със сигурност не са били толкова. Дори ген. Жеков в мемоарите си впоследствие пише, че всъщност голяма част от тези хора са болни, в отпуск, дезертирали... Те по списък са 120 хил. души, но на практика там няма толкова души."

Александър Стоянов е от това ново поколение историци, които са осъзнали важността на това, че за да прекършиш създадените митове, трябва да стигнеш по някакъв начин до хората - да направиш историята популярна, без обаче да се вкарваш в митове и легенди. Затова един от начините да се подходи е чрез смеха.

Важна част от клуб "Военна история", на който той е съосновател, е страницата във Facebook - място за дебати, коментари, обмяна на мнения и т.н. Също така и място за забавни картинки на историческа тематика.

"Идеята на забавната история е бъде една сатира, която да развенчава до някаква степен такива митове, които се взимат твърде сериозно. Колегите от "Исторически хумор" се справят доста добре с тази задача. Във "Военна история" аз също от време на време пускам някакви такива по-забавни постове. Идеята е, че историята трябва да се направи по-популярна, по-проста до такава степен, че хора без историческо образование да не се затрудняват с нея, но да се предават фактите просто, точно и ясно."

Забавните картинки и колажи, вкараните в устата на исторически личности смешни цитати и т.н. определено имат популярност и постигат поне донякъде идеята за популяризирането на историята. Къде обаче е границата между шегите с фалшиви цитати и "приказките" за историята?

"Разликата е, че митологизирането не е забавно. Не бих нарекъл измишльотините като 75 хил. убити англичани нещо забавно. Но това за съжаление е популярно. Има разлика между подобни митологеми и да слагаме в устата забавни цитати в устата на исторически личности. Като жената на цар Симеон му казала, че й се ходи на море, а той я попитал на кое от трите - това е в кръга на смешното. С приказките обаче е друго. И най-вече защото хората ги възприемат напълно сериозно. Това е проблемът. И пак опираме до историческата грамотност. Човек с елементарна историческа грамотност винаги може да направи разликата между забавен цитати и исторически цитат."

Александър Стоянов в предаването "История.BG" по БНТ1

Той разказва и за свой експеримент по темата, който обаче тотално е излязъл извън контрол и сега мнозина приемат тази негова шега като сериозен исторически факт (дори и от хора с претенции за историци).

"Преди няколко години аз си направих шега, за да проверя една своя теория, и пуснах "цитат" от германския генерал-полковник от танкови войски Хайнц Гудериан, в който той уж казва, че единствената причина германците да загубят на източния фронт е, че там не са били изпратени българските дивизии. Това нещо в рамките на една седмици обиколи целия интернет и дори започнаха да го споделят като исторически факт в разни страници, посветени на българската история.

Друг пример пак със същия този ген. Гудериан, който уж казвал как германската стратегия на блицкрийга, била базирана на използването на кавалерията от ген. Колев в Добруджа по време на Първата световна война, което са пълни глупости. Има го на много места, дори на още повече от това за българските дивизии, и много хора го приемат за чиста монета. Това не е смешно, това е безумно."

Защо обаче се случва това митологизиране на историята? Къде самият той вижда причините затова?

"Големият проблем с това раздуване на българската история е това, че за съжаление живеем в една среда, в която нямаме с какво много да се гордеем. И хората, вместо да се замислят, че те самите са виновни затова, започват да търсят повод за гордост някъде другаде. Някои го търсят в други държави, други го търсят в миналото.

И колкото по-назад във времето търсят гордост, толкова повече им се иска миналото е епично, за да могат да си кажат: "Ето тогава сме имали такива хора, които са правили велики неща! Генерал Луков сам с 4 селяни и няколко оръдия успява да спре 100-хилядна сръбска армия при Кюстендил. Ген. Вазов убива 3 дивизии на британците при Дойран за един ден..." Те толкова не дават за цялата кампания...

Това е същият този комплекс за малоценност, който македонците изпитват. А ние им се подиграваме за това, че се тупат в гърдите как еди кой си бил велик македонец. Ние обаче правим същото нещо. Това е комплекс за малоценност на един цял народ."

Има ли обаче лек затова?

"Можем да го излекуваме като се вземем в ръце и си оправим държавата, за да се гордеем с България, в която живеем, а не с България, каквато ни се иска да е била. Защото тя не е била такава, каквато я идеализират някои хора. Корупция е имало винаги. Българските политици отпреди 100-150 години са били същите като сегашните - интересчии, жадни за пиар, жадни да се налапат с пари.

Стефан Стамболов, този велик български герой и политик, е правил сделки с имоти на черно, възползвайки се от това, че кметът на София Димитър Петков е бил негов човек. Изкупували са на безценица земя и след това са я продавали със 700-800% надценка и са си прибирали парите в джоба. Лошото е, че за 100 години не сме мръднали много. Каквито хора са били тогава, такива са и сега, само дето тогава е имало едно малко по-смислено чувство на родолюбие."

Единственият начин според него е да спрем да използваме митовете като изход от средата, в която живеем, и просто да работим за да я направим такава, каквато ни се иска да бъде (вместо само да си представяме, че в миналото е било по-добре).

"Ако трябва да минат 2-3 поколения без митове. Да приемем всичките гадости на средата, в която живеем. И просто да тръгнем напред и да работи с това, което имаме. Други са го правили, можем и ние."