Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Шпионски истории: Как работеше "Гестапото на Пиночет"

Чилийските тайни служби DINA преследват и тероризират с години политически дисиденти и имигранти Снимка: Getty Images
Чилийските тайни служби DINA преследват и тероризират с години политически дисиденти и имигранти

Студената война е труден период за Латинска Америка. Във времето, в което хората не се радват на успехите на Пеле, Марадона или друго футболно светило, най-вече са заети да се мразят на политическа основа, а целият регион се клатушка между комунистически режими и авторитарни военни диктатури.

Един от класическите примери е от Чили, където военната хунта на генерал Аугусто Пиночет завзема властта чрез преврат през 1973 г., който налага управлението си с твърда ръка и се разправя по брутален начин с опозицията.

В това ще се убеди лично бившият министър Орландо Летелиер, който опитва да се измъкне в САЩ, но в крайна сметка е достигнат от дългата ръка на чилийското разузнаване.

По това време Летелиер е популярно лице в страната си, въпреки че му се налага да води дисидентски живот в чужбина. Той е отявлен критик на режима на Пиночет и определено има защо.

Още от младежките си години се увлича по марксистко-социалистическите идеи и целият му живот е пряко свързан със социализма. Работи в медната индустрия като анализатор до края на 50-те, когато е принуден да подаде оставка, тъй като е подкрепил неуспешната президентска кампания на лидера на чилийската социалистическа партия Салвадор Алиенде.

Така Летелиер и семейството му се озовават като изгнаници във Венецуела, а след това се установяват във Вашингтон, където той работи за Междуамериканската банка за развитие. В продължение на цяло десетилетие той съумява да натрупа добри международни контакти и да действа като лице на Чили в американската столица.

През 1970 г. Салвадор Алиенде най-накрая успява да стане президент на Чили след няколко неуспешни опита, което се оказва тласък за кариерата и на Летелиер. Новият президент вярва, че опитът и връзките на Летелиер в международното банкиране биха били много полезни за подобряването на дипломатическите отношения между САЩ и Чили в този период.

Затова банкерът е назначен за посланик на южноамериканската страна, а две години по-късно е върнат обратно в родината, за да бъде получи последователно постовете на външен министър, вътрешен министър и министър на отбраната.

Той се превръща в една от най-силните опори на Алиенде при въвеждането на мащабни планове за национализация и преразпределение на богатството в страната. Това обаче се оказва трудна задача на фона на нарастващия брой опоненти във вътрешен и външен план -  най-вече администрацията на президента Ричард Никсън.

Причината е опитът да бъдат национализирани ключовите отрасли на чилийската индустрия, в това число и добивът на мед, който в голямата си част е в ръцете на концерни от САЩ.

Политиката на Алиенде предвижда и отчуждаване на банките и провеждане на аграрна реформа, ощетяваща едрите собственици на земя.

Всичко това води до тежка икономическа криза, хиперинфлация и международна изолация.

Обикновено в южноамериканската конюнктура подобна ситуация води до преврат и насилие. Точно така се и случва, а генерал Пиночет поема контрола над Чили с американска подкрепа.

Летелиер е първият арестуван по време на преврата в една дълга вълна от репресии.

Смята се че в следващите години до 1990 г. над 3000 души губят живота заради политическата си ориентация, а десетки хиляди други попадат из затворите.

Самият Летелиер продължение на година е подлаган на разпити и мъчения в различни затвори, включително и печално известната наказателна колония за политически затворници на остров Доусън.

Докато са там, Летелиер и други известни политици като Луис Корвалан, Клодомиро Алмейда и Хосе Тоха, са "подлагани на всяко възможно унизително отношение", според доклад на Държавния департамент, разсекретен десетилетия по-късно. В един момент Летелиер е бил в "шокиращо състояние, със значителна загуба на тегло и показвайки признаци на силен емоционален стрес".

След това бившият министър е преместен в друг лагер, а благодарение на дипломатическия натиск от Венецуела е освободен, но при условие, че напусне завинаги родината си.

Така Летелиер се озовава първо във Венецуела, а после и във Вашингтон, където започва да работи в левичарския Институт за политически изследвания.

Оттам той се превръща във водещ глас на чилийската съпротива срещу Пиночет, лобирайки сред влиятелни политици в американския Конгрес и европейските държави за спиране на контактите с хунтата на генерала.

След смъртта на Пиночет Летелиер се явява най-авторитетната фигура сред лявата опозиция и е считан дори като авторитетна опция за президент в даден момент, когато политическата ситуация го позволи.

Това обаче така и не се случва.

В една дъждовна есенна утрин на 21 септември 1976 г. той е взривен в колата си, докато отива на работа. По стечение на обстоятелствата се оказва, че точно в този ден с него пътуват младите му колеги Рони и Майкъл Мофит, чийто автомобил бил повреден.

Майкъл успява да оцелее, докато неговата 25-годишна съпруга и Летелиер загиват в рамките на минути след експлозията.

Орландо Летелиер Снимка: Wikimedia Commons
Орландо Летелиер

Разследването на ФБР разкрива, че убийството е организирано от агенти на чилийското разузнаване DINA - служба, останала известна в историята като "Гестапото на Пиночет". Пряката отговорност се пада на американеца Майкъл Таунли, наел група от петима кубинци от анти-Кастро диаспората във Флорида, които залагат пластичен експлозив под колата на Летелиер два дни преди експлозията.

Самият Таунли израства в Чили от дете и е гражданин на страната. През 1978 г. правителството на Пиночет се съгласява да го депортира в САЩ, за да намали политическото напрежение между Вашингтон и Сантиаго заради убийството.

Осъден е на 10 години затвор, но излежава 62 месеца от тях, след като се съгласява да сътрудничи с ЦРУ, а след това е освободен в програмата за защита на свидетели.

В следващите години става ясно, че Таунли е пряко отговорен за смъртта на друг министър от правителството на Алиенде - генерал Карлос Пратс, който е убит заедно с жена си София при бомбен атентат в Буенос Айрес през 1974 г.

Италианските власти пък осъждат задочно Таунли на 15 години затвор заради ролята му в опита за убийство в Рим на Бернардо Лейтън, който се явява друг чилийски дисидент. Лейтън оцелява по чудо, след като членове на италианска неофашистка организация откриват огън по него. 

Всъщност основната фигура зад всички тези операции е Мануел Контрерас, познат в родината си и като Момо. Въпреки своя безобидно звучащ прякор, Момо е началникът на DINA, който след падането на режима на Пиночет, получава 59 присъди за общо 529 години затвор по обвинения в отвличания, изчезвания, изтезания и убийства.

От тях излежава само седем години в Чили заради смъртта на Летелиер. Според ЦРУ Пиночет е знаел и може би дори е дал лично зелена светлина за операцията, но така и не е съден за нея.

Тя, както и тази на Пратс и опита за убийство на Лейтън, се явяват част от нещо много по-мащабно и излизащо далеч извън рамките на Чили.

Става въпрос за така наречения план "Кондор" или организираното сътрудничество и обмен на информация между тайните служби на Аржентина, Боливия, Бразилия, Чили, Парагвай и Уругвай.

В продължение на години те извършват съвместни операции за издирване и ликвидиране из цял свят на политически дисиденти, политици и интелектуалци. Оценките са различни, като според така наречените "Архиви на терора", открити в Парагвай през 1992 г., става въпрос за около 50 000 убити, поне 30 000 безследно изчезнали и над 400 000, които са попаднали в затворите.

Голяма част от това се е случвало със съгласието и подкрепата на пет поредни американски администрации - от Линдън Джонсън до Роналд Рейгън, като според ЦРУ планът е представлявал "съвместни усилия на разузнавателните служби и службите за сигурност на няколко южноамерикански държави за борба с тероризма и подривната дейност."

Със сигурност в САЩ не са пестили усилия и ресурси да пресекат всяка възможност за настъпване на комунизма в Западно полукълбо. Цената е оправдавала средствата.

В края на краищата точно съветникът по национална сигурност през 1970 г. Хенри Кисинджър е този, който след издигането на Алиенде на власт казва:

"Не виждам защо трябва да стоим отстрани и да гледаме как една държава става комунистическа поради безотговорността на собствения си народ".

   

Най-четените