Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Завръщане в миналото: Грешките, които България повтаря вече 100 години

Или как държавата успява да взима най-лошото от шареното ни минало Снимка: Getty Images
Или как държавата успява да взима най-лошото от шареното ни минало

Ако сте гледали телевизия през 90-те и началото на новия век, няма как да не ви е попадал някой от онези филми, в които главният герой/ героиня "засяда" в определен, безкрайно повтарящ се момент във времето.

Ако в Холивуд това е сполучлив сюжет за цяла поредица заглавия, в България този т. нар. "loophole" е част от нашето битие.

Според популярния виц, страната ни е държавата с най-много часови зони - в София е 12:10, а в Добрич още е 1987 г. Тъжната действителност е, че не сме дори 1987-а, а по-скоро обитаваме някакво разтеглено пространство, в което преповтаряме най-лошите практики на периода 1920-1960 г.

Според широко разпространяван мит #ПоЦарБорисовоВреме е била златна епоха на българската държава, политика, култура и прочие. То било внезапно прекъснато през 1944 г. от шепа комунисти и Червената армия, които довели до въвеждането на човеконенавистен и изкуствено натрапен режим, който съсипал държавата ни.

Много хубаво, ама не баш. Превратът на 9-ти септември е организиран не от комунистите, а от българската царска армия. Частта с натрапването е вярна, ама до някъде.

Ако беше толкова човеконенавистно и изкуствено, защо тогава ние сме единственият народ в Източна Европа, който не се нуждае от съветска окупация след 1946 г., за да бъде кротък? "Красная" гастролира в Букурещ, Прага, Будапеща и Варшава, но не и в София. Възможните отговори на този въпрос са няколко и нито един няма да погали душата на националистите.

Тъжната истина е, че въпреки подобряващите се икономически показатели (но подобряващи се на фона на кризите след ПСВ и краха на Уолстрийт, през 1938 г., България все още е с по-ниско БВП от това през 1910 г. - б.а.), България си остава напълно зациклила в политическо отношение.

Страната ни преминава от едно безперспективно правителство към друго. Външната ни политика е тотален провал и единствено рухването на Версайската система под напора на Германия ни носи бонуси, които ние събираме докато останалите са заети да гледат в другата посока.

Борис III успява частично да възстанови българската армия през 1937-38 г., но само защото всички очи са вперени в демилитаризирането на Рейнланд и аншлуса на Австрия. Икономическите ни показатели уж са много перспективни, но си оставаме на нивото на най-бедните и посредствени държави в Европа.

По БВП на глава от населението България остава на нивото на Югославия и Румъния, макар да ги изпреварва, за което спомага и значително по-малкият брой на населението в сравнение с двете ни съседки.

Карта на Европа според БВП на глава от населението през 1938 г. Снимка: Александър Стоянов по данни от The Cambridge Economic History of Modern Europe Volume 2
Карта на Европа според БВП на глава от населението през 1938 г.

Оказва се че буксуването е придружено от същинско политическо роене - към средата на 1930-те години броят на партиите, представени в парламента, е 12.

Според историческия анекдот, партиите не се делят на крила, а на пера. Борбата се води усилено между клонящите все по в дясно сили около Александър Цанков, крайно левите фракции на социалистите и остатъците от предвоенната партийна клика, които се опитват да не потънат на дъното.

Превратите през 20-те и 30-те години показват политическата безпътица, в крайна сметка използвана от Борис III за установяването на авторитарен режим, следвайки характерния за тогавашна Европа модел.

Може да се каже че България в периода 1920-1944 г. доста напомня на България от периода 1990-2014 г.

И в двата случая страната ни преживява драматичен колапс в държавността - един път заради Първата световна война, вторият път заради рухването на Социализма. И в двата случая икономиката на страната ни минава през двоен катарзис - един път заради политическите събития в началото на периода и втори път - заради Световна икономическа криза (1929, 2009 г.).

И през двата периода имаме трансформация на стария политически елит в нов и изграждане на ограничена по размер богата прослойка, която е носител на културните, политически и социални ценности (друг е въпросът каква е разликата в тези ценности тогава и сега - б.а.).

Успоредно с тази клика съществува огромна маса от населението, чийто приходи са изключително ниски и неадекватни спрямо нуждите за поддържане на нормален стандарт на живот. Това от своя страна поражда радикализация, било в посока политическо ляво или политическо дясно.

В идеологически план периодите са характерни с нездрава носталгия към отминалите национални ценности (отново с уговорката за разликата между самите тези ценности през двата отделни периода - б.а.). И през двата периода политическите формации в страната се изграждат не на идеен, а на лидерски принцип.

Съответно политическата борба се изражда не в конструктивни противоречия около дадена програма, а около нападки на личностно ниво, обвинения в корупция и злоупотреба с власт (обикновено верни) и окарикатуряване на опонентите.

Елементарната демагогия, превърната в оръжие от Стамболийски и използвана в последствие и от Цанков, и от останалите лидери, резонира в политическата лексика на настоящето поколение държавни мъже и жени, чието образователно и интелектуално ниво не надскача, а често и изостава от това на техните предшественици близо век по-рано.

Проблемите в подземния свят са сходни. Периодът 1920-1930 г. подозрително напомня по своя размах и покушения на случващото се между 1990 г. и 2004 г. Банди, групировки и фракции, свързани и с външни пари, често от североизток, доминират криминалните хроники на съответната епоха.

И в двата случая присъдите остават неефективни, а рецидивизма - на високо ниво. Осъдени знакови политици за корупция и злоупотреба с власт също няма.

Последната прилика между периода до 1944 и до 2014 г. е, че хората и в двата случая са се залъгвали, че по-зле не може да стане.

Онова, което се случва след 1944 г. и след 2014 г. са, слава Богу, не съвсем идентични процеси. Не съвсем, но прилики все пак има и това е повод за сериозно притеснение.

През 1946 г., в България са проведени избори, на които единствената адекватна опозиция - БЗНС на Никола Петков, фактически се самоубива, призовавайки за техния бойкот. По подобен начин през 2016-2017 г., единствената по-адекватна политическа опозиция в България се самоуби, не с неучастие, а с неадекватно роене, дробене и препирни - или казано в кратце, пълна липса на далновидност и политическа перспектива.

Резултатът и в двата случая е парламент, в който доминират партии, подкрепяни тайно или явно от Москва. От там насетне следва и доста сериозно преориентиране на българската политика в посока изток.

Разбира се, членството ни в ЕС ни спасява от най-унизителните неща, които могат да ни се случат, но все пак.

И в двата периода, България залага на неадекватна и непродуктивна политика по македонският въпрос. Икономическите реформи и начинът, по който се гради концепцията за бъдещо развитие в производството, обещават печални резултати. Правосъдието е казионно, неефективно и тотално подчинено на политическите интереси.

Пак благодарение на строгия поглед на ЕС, днес физическият натиск е заменен с икономически, но иначе логиката на съдоприлагане в горе долу същата.

През 1946 г. в страната е проведен референдум за смяната на политическата система. Историческата ирония бе преизпълнена 70 години по-късно с нов референдум, отново за смяна на политическата система.

Най-притеснително в цялата тази поредица от сходства е отношението към свободата на словото и третирането на приоритетни отрасли в икономиката и услугите. Излишно е да коментираме, че свободата на словото в НРБ е фактически несъществуваща и по стандартите на съвременните индекси, страната ни би била в дъното на класацията, някъде около Китай и Северна Корея.

За съжаление, след като през 2003 г., България заема завидното 34-то място (което днес се държи от Франция - б.а.), сега българската журналистика заема 111-то място, където през 2003-а е Египет на Мубарак.

По отношение на одържавяването ситуацията също е трагична - за последните три години станахме свидетели на поемане на контрол над лотарията, разпространението на печатни издания, платформите за дарения, футбола, без да броим сфери с индиректен контрол като медиите, зависимостите в икономиката от европроектите и обществените поръчки и т.н.

Накратко, новата мантра след 2014-а е като старата след 1944 г. - всички отрасли, в които се отдаде случай да минат под контрола на държавата, защото "така е по-сигурно и продуктивно".

Печалните последици от комунизма за българската икономика, показват, че такава логика е изцяло лишена от основание и води единствено и само към колапс и застой. Нищо не илюстрира фактите така добре, както суровата статистика.

БВП в Европа на глава от населението - 1938 г. срещу 2018 г. Снимка: Александър Стоянов
БВП в Европа на глава от населението - 1938 г. срещу 2018 г.

Както е видно, една Португалия, която след 1938 г. е преминала през кървава военна диктатура, деколонизация, сериозни политически сътресения и икономически кризи, съпоставими, ако не и по-сериозни от българските, е вече светлинни години напред от нас.

Обърнете внимание и на Финландия, пристисната между Изтока и Запада през Студената война, или Румъния - наш доскорошен евровръстник, чието население е и 4 пъти по-голямо от българското и въпреки това БВП на глава от населението остава значително по-високо.

Всички показатели сочат само към едно - виновник за забатачването в социален и икономически план в България е моделът на управление и прилаганата икономическа политика през последните 70 години.

За жалост, както е видно, съвременната българска политическа мисъл не просто буксува на едно място, тя деградира обратно към най-неефективните и отрицателни черти от миналото на страната ни.

Липсата на политическа перспектива в съществуващите политически и квазиполитически структури би трябвало да е очевидна за всеки.

За нас като общество остава да се замислим и да погледнем към историята и развитието на другите европейски страни, които някога са заемали дъното като нас, а днес вървят уверено напред.

Трябва да видим защо в държави като Чехия и Полша, също преминали през комунизма, нещата вървят напред, а при нас не. Трябва да разберем как така една закостеняла и управлявана от диктатура Португалия е днес два и повече пъти по-богата.

Дори и една съседна и любима на нашите туристи Гърция, с всичките й административни недъзи, характерни и за България, може да послужи като нагледен пример за това как нещата могат да стават и другояче.

С други думи, модели за изучаване и осмисляне не липсват. Очевидно това което липсва, е желанието на народа да направи каквото трябва.

Най-четените