Жените хич не обичат да им се бъркаме в работите. С моята се скарахме кой ще направи по-хубава баница. Обещах да изчистя всичко след себе си и я пратих на кафе.
Провеждам светкавична консултация с майка - ми то било толкова лесно. Слизам до магазина. Купувам кори, бира, петрохан, сирене и малко фъстъци.
Качвам се. Забравил съм яйца. Пак долу.
Взимам цигари, но на асансьора се сещам за яйцата. Връщам се. Вир вода отново съм вкъщи. Олиото е свършило. Яко псувам.
Сещам се, че имам сланина - ето ти мазнина.
Тавата е заета с пържоли и трябва да я измия. Упорито търкам с гъбката, но няма голям ефект, а и верото почва да ми свиди. Изплаквам я за последно - ръцете ми са червени, а в мивката все едно някой е повръщал гъбена супа.
Навсякъде е мокро и плочките се пързалят. Взимам яйцата и в този момент се хлъзгам, хващам се за сушилника... много лошо решение... повличам го върху себе си на земята.
Порцелан, стъкло, човек - в едно цяло. С порязани пръст и чело почиствам.
Слагам първия лист, настъпвайки нещо остро. Викам с все сили, вадейки парчето - бинт, йод (който разливам върху телефона си), превръзка с картоф (нали се слага за рани) и съм готов.
Кокошите яйца съм опазил някак (за моите не е сигурно), почвам да ги чупя майсторски в един оцелял кастрон. Повечето съдържание излиза отстрани, но го събирам с шепи. Има черупки, но те са полезни против кръвно и слаб слух.
Мачкам сиренето... не... ще ползвам миксера. Едната му бъркалка не се побира вътре. Какво пък... включвам... Господи... торнадо - в окото си имам жълтък, а в ухото 200 грамова бучка сирене, котката Ивелина ме гледа отстрани цялата оклепана, сякаш сега е излязла от утробата на майка си - казва едно тъжно „мауу", оттегляйки се за миене.
Разделям криво-ляво листите, изтърсвам останалата плънка, нареждам парченцата сланина и бой във фурната. Изпивам една бира на екс предоволен от себе си.
Обръщам се - от печката излизат гъсти кълба черен дим, все едно съм запалил гума.
Кулинарното ми произведение се запалило (бях му сложил малко уиски за вкус) и сега оживяло се мъчеше да бяга от горещината. Позатиснах го малко, но в крайна сметка го измъкнах. Изгорен на две места оглеждам черната си баница - прилича на капак от улична шахта.
В тоя момент любимата се прибра. Точно както по филмите си изтърва торбите при гледката - рядка кочина, парчета въглени, разтвор от яйца, сплъстена котка и един мъж върнал се от битката за Сталинград.
Оттогава мога да влизам в кухнята само ако питам.
* Текстът на Никола Крумов е публикуван в профила му във Facebook.
