Що за човек трябва да си, че да си водиш детето си в нощен бар, да шмъркаш пред него наркотици и ще го заплашваш, че ще му счупиш ръцете, ако не престане да мрънка, защото иска да се прибира и да спи. Ситуацията от нощта на неделя срещу понеделник в бар в столичния квартал "Надежда" меко казано възмущава.
От една страна, ти става жал за 10-годишното момче, което трябва да плаче и да моли баща си да си тръгват, докато въпросния баща реди поредна линия. От друга, се чудиш що за създание ще е това, което ще обясни на собственото си малко дете, че ако иска да е истински мъж трябва да пие наравно с него, да шмърка наравно с него и да седи наравно с него до 7 сутринта.
Реакцията към такива случаи е първосигнална. Кой му позволява на тоя да се държи така? Няма ли полиция?
Така са разсъждавали вероятно и тези, които са подали двата сигнала до 112. Полицията обаче няма какво да направи в случая. Патрулните са пристигнали, говорили са с мъжа и са си тръгнали, тъй като по закон нямат право да го задължат да прибере сина си вкъщи. В конкретния случай държавата може да се намеси чрез социалните служби, които да напишат N доклада, да говорят, да съветват, да заплашват с отнемане на детето и евентуално чак след това да се намесят с действия.
Дотогава обаче момчето ще е попило достатъчно личен опит, който да го ползва като порасне.
Това обаче далеч не единственият безотговорен родител, който действа разрушително върху психиката на детето си. Този баща е просто един случай, придобил публичност по случайност.
В началото на годината при обявяването на Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017-2020), стана ясно, че 65% от насилието върху деца се случва вкъщи, като на година се регистрират близо 2000 отделни случая. Това са, разбира се, тези, при които е потърсена помощ. Колко са премълчаните изблици на насилие в семейството, едва ли може да се разбере с точност.
Държавата и обществото най-често престават да се интересуват от теб, в момента, в който входната врата на жилището се затвори. Оттам нататък правилата са други. И няма кой да ти каже как да си гледаш детето.
И никой не може да те отдели от вярата ти, че боят изгражда характера. Физическото и психическото насилие деца години наред се възприемаше (и най-вероятно все още се възприема) като метод за налагане на добри маниери у децата (а и у половинката). Възпитателната сила на няколкото шамара е част от традициите при отглеждане на деца от поколения наред. Колко пъти обаче тази граница е била волно или неволно преминавана е друг въпрос. Колко пъти шамарите се превръщат в здрав побой заради едната детска беля. Питайте някой лекар от Спешното и може и да получите отговор.
А ако не са шамарите, идва ред на крясъците. "Ще ти счупя главата!", "Идиот!", "Може ли да си толкова тъп/глупав/сакат/смотан и т.н.", "Ох, от теб нищо няма да излезе..." Това са все възгласи, които някои родители все още използват спрямо децата си, когато с нещо те са се провинили.
Защото добрият тупаник и обидите, разбира се, имат далеч по-голяма тежест от това да проведеш смислен разговор с детето, в който му какво точно е сбъркало, какви са последствията от тази грешка и едва след това да се определи наказание. Защото да разбереш причината, която го е подтикнала да направи тази беля, вероятно няма кой знае какъв смисъл. Защото нали дума дупка не прави. И да говориш с детето си, да го разбереш и то да разбере теб, е празна работа.
А децата са впечатлителни създания и умеят да възприемат чуждите модели на поведение изключително лесно. Когато от ранна детска възраст си видял, че боят е универсално решение за всякакви проблеми, включително за налагане на ред вкъщи, то ти изниква на подсъзнателно ниво. Докато в един момент "Бий хлапето" на Контрол не се превърне в нещо повече от просто сатирична песничка, за да се затвори целият този кръг.
