Велосипедизмът не е просто някой да кара колело. Де да беше! Вярно, има хиляди хора, които използват велосипед, за да си свършат някоя работа, да отидат по-удобно и по-евтино от едно място на друго. Ние обаче не говорим за тях.
Има също така хиляди хора, които спортуват с велосипеди, както биха спортували и с всичко останало – тренират, състезават се и прочие. Ние обаче и за тях не говорим. Най-сетне, има хиляди деца, които карат малки и големи велосипедчета, за да си играят и да се забавляват – разбира се, ние не говорим и за тях.
Говорим за велосипедизма като търсене на личностна реализация и социална идентичност. Оттук нататък и до края на текста, като кажем "велосипедисти", ще разбираме точно такива и единствено такива велосипедисти.
Повод за тези приказки ни дава една новина от миналата седмица. От нея научаваме, че велосипедистите се бунтуват задето се предвиждат изменения в Закона за движение по пътищата, според които ще трябва да се явяват сред другите участници в движението с каски и светлоотразителни жилетки.
Това, изглежда, по някакъв начин ги обижда, унизява ги, прекършва крилата на волния им полет, пречи им да търсят и да изразяват себе си. Но нека видим (както би казал Теофраст) какъв човек е велосипедистът.
Той е борец за граждански права и свободи, воюва за строги правила за всички. Когато обаче на него някой се опита да наложи правила, реве като ранен лос, защото са накърнени свободите му. Именно тези свободи го тласкат да се държи ту като пешеходец, ту като автомобил според това как му е угодно – кара по тротоара, по пешеходните зони и пътеки, но в следващия момент е на улицата сред автомобилите, очаквайки да му оказват нужното зачитане.
Преминава кръстовищата на червено и през цялото време гледа другите участници в движението свъсено, предизвикателно, с чувство на недооценено достойнство и трагизъм от погазени права.
Често съм го виждал из малките еднопосочни улички в квартала. Ако не кара по тротоарите, то върти педали срещу движението, мятайки гневни погледи на автомобилите.
Вечер често няма светлини на велосипеда си. На кръстовище изскача от обратната страна (защото се движи в нарушение) и без да намали или да се огледа, профучава пред отчаяно набиващите спирачки автомобили. Държи се като приказен елф в гора пълна с кални глигани.
Може да бъде видян с ярка и причудлива каска (но само по желание, без никой да го задължава), върху която мигат диоди или пък кой знае защо има камера. На устата си е сложил хирургическа маска, за да не диша отровите на автомобилите (калните глигани), а понякога отзад на багажника има и столче с бебе в него, като бебето няма нито каска, нито маска.
Кой е този велосипедист? Той е сравнително млад, модерен човек, тъкмо усетил сладостта от кариерата. В повечето случаи е служител в офис, където му плащат повече, отколкото е очаквал.
Създал е семейство и е родил деца. Може би ги е родил не в болница, а вкъщи, защото така е по-природосъобразно. Когато пораснат, може би няма да ги прати на училище, а ще ги обучава сам, за да не се повредят от порочната система в клас, където ходят децата на шофьорите на автомобили и където от малки ги учат, че на червено не се пресича.
Дошъл да покори големия град и да се осъществи в него, велосипедистът е започнал да гледа на себе си като на следващо (и вероятно последно) еволюционно стъпало. Живее здравословно, храни се с био продукти, дори може да е веган, сигурно ходи и на йога – с две думи: готви се да живее вечно.
И не просто вечно, но вечно, качествено и екологично. Политическата му енергия е фокусирана върху това да се възмущава от нови хотели по морето, нови лифтове в планините и от потискането на възможностите за себеизява на най-различни неформални групи и малцинства.
Велосипедистът не е просто човек, който си върши работата или се забавлява с колело. Той е специална порода човек от бъдещето. Ето защо е възмутително, когато някой се опитва да го ограничава, да го вкарва в рамки и клишета като го кара да си слага каска и жилетка и да се съобразява с правилата за движение по пътищата. То е все едно да назначиш на Икар РВД (ръководство на въздушното движение)!
Но нека бъдем благодарни, защото това, че въпросният човек от бъдещето се придвижва с велосипед, е просто една щастлива случайност. Можеше да изрази себе си, като се придвижва с кану или с каяк и тогава щеше да иска от нас да му изкопаем канали по улиците.
Велосипедистите не са принудени да карат велосипеди от някаква нужда. Правят го от каприз, който ние трябва да търпим и го търпим, защото сме по-толерантни от велосипедистите (ето тук ще е най-големият плач и скърцане със зъби от тяхна страна – как може някой да е по-толерантен, по-цивилизован и по-коректен от тях!).
Искаме просто да се държат като отговорни участници в уличното движение. Да спазват светофарите, да спазват знаците, включително и онези, които им забраняват да се появяват на една или друга улица, в една или друга пешеходна зона, както правят, да речем, мотористите.
Ако (не дай, Боже!) се появи каруца на централна улица, където е забранено това, надига се вой и смрад до небесата. Когато обаче се появи велосипедист, трябва да затаим дъх и да го аплодираме.
Да си регистрират велосипедите и както ние слагаме предпазни колани, и те да слагат каквото там им е предписано. Нали уж са най, ама най-цивилизованите и отговорни членове на обществото!
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
