Подскачате в градина с изключително равни цветни лехи. Лято е, денят е горещ. Другите деца носят пухкави рокли, а вие сте на около 2 години. Споменът е мъгляв и неясен, но въпреки това изглежда автентичен.
Има само един проблем: няма как да сте сигурни, че е реален.
Около четири от всеки десет души са измислили първите си спомени, твърдят учени. Смята се, че е така, защото мозъкът не развива способността да съхранява автобиографични спомени поне докато не достигнем 2-годишна възраст.
Катрин Лъвдей е експерт по автобиографична памет в Уестминстърския университет. Тя обяснява, че бебетата могат да си създават спомени, но те не са дълготрайни. Смята се, че изобилието от нови клетки, образуващи се в мозъка на малките деца, нарушава връзките, необходими за дългосрочно съхранение на информация. Затова и повечето от нас имат доста малко спомени от детинство, когато вече сме възрастни.
Други изследвания са показали, че форма на "детска амнезия" изглежда се проявява, след като достигнем 7-годишна възраст.
И все пак изненадващо голям брой от нас имат някакви проблясъци на спомени отпреди тази възраст. Изследване, ръководено от Мартин Конуей, директор на Центъра по памет и право в лондонския "Сити Юнивърсити", е разгледало първите спомени на 6641 души.
Учените са открили, че 2487 от споделените спомени, от рода на седенето в детската количкa, са отпреди участниците да са навършили 2-годишна възраст. 14% от участниците твърдят, че си спомнят събитие отпреди първия си рожден ден, а някои дори и отпреди раждането си.
Конуей и екипът му са стигнали до извода, че тези спомени надали са от реални събития, заради възрастта, в която са били придобити. Ако това е истина, това показва, че много от нас пазят спомени от ранни събития от живота ни, които всъщност никога не са се случвали.
Причината може да се корени в нещо по-дълбоко в човешката психика – жадуваме за свързана, цялостна история на нашето собствено съществуване, и сме склонни да измисляме истории, за да получим по-цялостна картина.
Конуей обяснява, че хората имат своята житейска история и за някои от тях е важно тя да стига до най-ранните етапи от живота им.
Доминиращата теза за това как започваме да вярваме и да помним неща е базирана на концепцията за следенето на източник.
Психологът Кимбърли Уейд обяснява, че всеки път, в който мисъл се появи в главата ни, трябва да вземем решение – изживели ли сме това събитие, въобразили ли сме си го, или сме говорили за това с други хора. През повечето време вземаме правилно това решение, и можем да идентифицираме откъде идват тези психични изживявания, но понякога се объркваме.
Дори тези от нас, които би трябвало да са специалисти в това, понякога падат в тази клопка. Уейд признава, че е прекарала много време в опити да си спомни събитие, което всъщност е било нещо, изживяно от нейния брат, а не от нея самата, но въпреки това е било с богати детайли и е провокирало емоции.
По думите й всичко това му е придавало убедителност подобно на реален спомен, макар да е било нещо, което не е изживяла, а просто е говорила много за него.
Това осигурява ориентир как тези "фалшиви спомени" се затвърждават в съзнанието ни. Други хора, дори непознати, могат да пренапишат нашата история.
Изследователите на паметта са показали, че е възможно да се предизвикат измислени автобиографични спомени у доброволци, включително истории как те се губят в мола и дори пият чай с член на британското кралско семейство. Джулия Шоу, психолог в "Юнивърсити Колидж" в Лондон, дори е показала, че е възможно хората да бъдат убедени, че са извършили тежко престъпление, което всъщност никога не се е случвало.
Чрез техники на извличане на спомени, на участниците са били задавани насочващи въпроси в рамките на три интервюта. Те са довели до това 70% от хората да си изградят фалшиви спомени за престъпление, което "са извършили", когато са били по-млади, като някои дори са смятали, че са нападнали някого с оръжие. Почти три четвърти от участниците с тези фалшиви спомени дори са можели да осигурят ярки описания как са изглеждали полицаите.
Това показва, че при силно сугестивен разпит, хората охотно могат да си изградят притеснително богати "фалшиви спомени".
Но точно доколко податливи са хората на този тип "внедрени" в главата им спомени зависи от много фактори. Един скорошен научен анализ твърди, че 47% от хората в подобни изследвания обикновено имат някакъв вид предизвикан измислен спомен за минала ситуация, но само 15% си изграждат цялостни спомени.
В някои ситуации, като след гледане на снимки или видео, децата са по-податливи на изграждане на фалшиви спомени, отколкото са възрастните. За хората с определени личностни и характерови типове също се смята, че са по-податливи на това.
Според психолога Кимбърли Уейд ако сте от типа хора, които могат да четат книга и да бъдат толкова дълбоко погълнати от нея, че вече да не забелязват какво се случва наоколо, може да сте по-податливи на изкривяване на спомените.
Но поддържането на фалшиви спомени от детинство може да има много по-голям ефект върху вас, отколкото осъзнавате. Събитията, емоциите и изживяванията, които помним от ранните си години, могат да ни помогнат да се оформим като възрастни, като определят какво харесваме и не харесваме, от какво се боим, и дори цялостното ни поведение.
Храната може и да не изглежда като очевиден избор за проверка на ефекта от измислените спомени, но около 20 експеримента са показали, че предаването на фалшиви спомени за вкусно или отвратително ястие може да промени това как хората избират да се хранят в дългосрочен план.
В едно изследване, на 180 доброволци е било казано, че са се разболели от консумация на салата с яйца като деца, и въпреки че това не е било истина, "значително малцинство" са започнали да вярват, че наистина са били болни. В резултат на това са започнали незабавно да избягват сандвичи с яйца и са продължили да го правят дори и четири месеца след експеримента.
Всъщност експертите са успели да откажат хората от всякакви видове храна, като са ги убеждавали, че тази храна ги е разболяла, когато са били деца.
В анализ на подобни експерименти учените казват, че рядко консумирани храни, дори и те да са сладки лакомства от рода на сладолед, "изглеждат по-податливи на фалшиви спомени за болест". По-малко вероятно било хората да повярват, че разпространени закуски от рода на бисквитите са им предизвикали прилошаване или болест.
Точно както хората могат да бъдат отказани от алкохола, ако са прекарали сутринта след тежка нощ с гадене, фалшивите спомени могат да повлияят на нагласите и поведението на хората по отношение на консумацията на алкохол. В един експеримент на участниците е казано, че в миналото им е прилошало след пиенето на ром или водка. Много от хората са започнали да вярват на фалшивата обратна връзка и са се въздържали от употребата на напитки с тези типове алкохол.
Въпреки че това звучи донякъде забавно, много учени вярват, че "диетата на фалшивите спомени" може да се използва за справяне със затлъстяването и насърчаването на хората да търсят по–здравословни варианти или дори да намали консумацията им на алкохол.
Фалшивите автобиографични твърдения обаче могат да имат много сериозни последици, особено в съда.
Кевин Фелстед от организацията British False Memory Society казва, че ефектът от такива фалшиви спомени може да бъде "катастрофален" в реалния свят. По думите му те могат да доведат до "съдебни грешки, хвърляне в затвора, загуба на репутация, работно място и статус, разпадане на семейства". Фелстед отбелязва, че знае за един нашумял случай, в който ищецът се е самоубил.
Един от основните проблеми със съдебните случаи, свързани с фалшиви спомени, е че в момента е невъзможно да се направи разграничение между реални и измислени спомени. Правени са опити за анализ на фалшиви спомени в магнитно-резонансен скенер, както и да бъдат открити различни неврологични модели, но няма нищо, което до момента да показва, че тази технология може да се използва за откриване дали спомените биват изкривени.
Вероятно най-екстремният случай на въвеждане на спомени е свързан със спорна техника, наречена "регресионна терапия", при която пациентите се борят с травми от детинство, за които се счита, че са дълбоко скрити в подсъзнанието им.
За този метод се смята, че е склонен да въвежда фалшиви спомени от детинство и че е предизвикал "сатанинската паника" от 80-те и 90-те години, при която някои хора са били хвърлени в затвора за страшни престъпления от рода на погребване на деца живи и ритуализирано сексуално насилие. За тези престъпления сега се смята, че са били базирани на фалшиви спомени.
Безспорно един от най-сериозните случаи са двама служители в детска градина, които са прекарали 21 години в затвора, след като са били обвинени, че са извадили сърцето на бебе, заравяли са деца живи и са хвърляли други деца в плувен басейн, пълен с акули. Накрая осъдените са били признати за невинни през 2017 г.
Спомените ни не само са податливи на сугестиране. Всички ние сме ненадеждни разказвачи на нашите собствени истории, докато преминаваме през живота си.
Катрин Лъвдей обяснява, че спомените подлежат на оформяне и обикновено се променят леко всеки път, в който се връщаме към тях, по същия начин, по който го правят разказваните истории. Те са повлияни от нашите възприятия, ментално състояние, познания и дори това в чия компания се намираме, докато си спомняме събитията, което може да ни даде нова перспектива за познато житейско събитие.
"Споменът е по същността си активиране на невронни мрежи в мозъка, които редовно се променят и видоизменят. Поради това във всеки спомен нови елементи лесно могат да бъдат интегрирани, а съществуващи елементи да бъдат променени или изгубени", казва Лъвдей.
С това не се твърди, че всички доказателства, разчитащи на спомени, трябва да бъдат отхвърлени или считани за ненадеждни – те често осигуряват най-убедителни свидетелства за престъпления. Това обаче е довело до правила и препоръки как свидетелите и жертвите да бъдат разпитвани, така че да се гарантира, че споменът им за събитието или извършителя не е повлиян от разследващите или прокурорите.
За тези, които просто се надяват да разберат дали ценен спомен от детинство е истина или не, най-доброто решение е да потърсят доказателства, че той наистина се е случил – фотография, видео от детските години или запис в дневник. Но не всичките родители документират всяка наша стъпка като деца.
Има обаче някои базови правила, които могат да ви помогнат.
Спомените преди 3-годишна възраст е доста вероятно да са фалшиви. Всичко, което изглежда много ясно и детайлно, все едно възпроизвеждате домашно видео и изживявате хронологично описание на спомена, е много възможно да е измислено. По-вероятно е неясни фрагменти, или моментни спомени за дадени мигове да са реални, стига те да не са от много ранен момент в живота ви.
Естествено е да има празноти и неща, които не можете да си спомните. Не бива да очаквате спомените да бъдат ясни и свързани като филм.
Препоръчва се да се опитвате да забележите неубедителни детайли. Например, ако в спомена има уред или продукт, който не е бил измислен или достъпен по това време.
Може обаче и да не искаме да се отървем от тези спомени. Нашите спомени, измислени или не, могат да ни сближат, а самият акт на спомняне служи като социална спойка.
Спомени за любим дядо или баба, или отдавна починал домашен любимец могат да ни донесат щастие, независимо дали са измислени или не. И вероятно си струва да бъдат пазени.
