Демокрацията изживява своя период на упадък. Поне в този си вид, в който я познаваме днес - като сбор от гражданско участие и изконни и твърди ценности.
Причини за за девалвацията на демократичните ценности могат да се търсят на много места. До голяма степен обаче те могат да се намерят в това, че правителства и политически партии не успяват да осигурят решения за актуалните проблеми в съвременното общество. Или поне не успяват достатъчно бързо.
Нарастващото неравенство, социална разруха в резултат на глобализацията и несигурност за бъдещето на работните места, социалната защита и планетата, страхът от остра негативна промяна и т.н. продължават да блъскат големи маси от обществото към по-радикални идеи за промяна, а на тази вълна не пропускат да се качат популистите.
Но не е само до това. Ако погледнем по-внимателно, днешната ерата на смартфоните отразява и нарастващо разделение между незабавното удовлетворение, което потребителите приемат за даденост, и тромавия ход на местното, национално и европейско управление.
С други думи - колкото по-бързо се движи животът, толкова по-дразнещо бавна изглежда съвременната политиката и представителната демокрация.
За интернет поколението е трудно да приеме, че може да поръча доставена до дома храна от мобилния си телефон, да споделя мнението си незабавно в социалните медии, да се сприятелява и разприятелява с хора с едно кликване и да преглежда набързо стотици филми, но може да избира лидерите си единствено веднъж на 4-5 години. Или пък, че трябва да чака решения, процедури и т.н. Или още по-зле - да чака администрацията да се задейства.
Това разминаване кара политическият елит да изглежда още по-далечен и откъснат - и популистите, предлагащи атрактивни, бързи и лесни "решения" на сложни проблеми стават дори още по-привлекателни.
Това на свой ред прави реализирането на по-дългосрочни структурни реформи в заетостта, социалната подкрепа, здравеопазването, пенсиите и осигуряването на убежище дори още по-трудни, като се има предвид, че нормално са им нужни години, за да дадат резултат.
"Дигиталната революция не води автоматично до демократична революция, но създава това очакване", казва френският журналист Франсис Броше, автор на рязко есе от 2017, озаглавено "Смартфон демокрация" ("Démocratie smartphone").
И наистина, в много от най-големите и най-развити пазарни икономики в света, общественото неудовлетворение от демокрацията достига рекордни нива, по данни на Доклада за глобална удовлетвореност от демокрацията (Global Satisfaction with Democracy Report 2020), публикуван от Института за публични политики "Бенет" към Университета Кеймбридж.
Близо 60% от гражданите на ЕС изпитват неудовлетворение от демокрацията през 2019, показва проучването, след десетилетие на трудности заради кризата на еврозоната, прилива на бежанци и мигранти и усещане за ерозия на националната и местна идентичност.
Докладът идентифицира "зона на отчаяние", поглъщаща Франция и Южна Европа, и "зона на самодоволство" в скандинавските държави, западна Германия и страните от Бенелюкс. Централна Европа като цяло е по-доволна от демократичните институции от средата на 90-те години насам, с изключение на Румъния.
Щастливото малцинство, което все още е изключително удовлетворено от демокрацията, живее в малки, богати държави като Швейцария, Дания, Люксембург, Норвегия, Ирландия и Нидерландия.
Сегашната конфронтация във Франция за пенсионната реформа, идваща протестите на "жълтите жилетки", е емблематична за политическото разминаване между краткосрочните трудности и обещаните дългосрочни ползи.
Докато правителството се стреми да прокара непопулярната пенсионна реформа през парламента, президентът Еманюел Макрон същевременно прави опити да покаже, че се е вслушал в опасенията на протестиращите и е създал така наречената "гражданска конвенция", съставена от 150 избрани на случаен принцип души, която да измисли решения за максимално справедлив процес на намаляване на въглеродните емисии с 40% до 2030 г.
Това "неизбрано народно събрание", представително за пълнолетното население като възраст, пол и региони, изслушва свидетелства на климатични експерти и се очаква да осигури предложения през април как да се управлява и финансира преходът към по-добра климатична политика.
Като се има предвид националната култура на протести и масовата опозиция срещу плановете на Макрон, тепърва предстои да се разбере дали този метод ще подобри приемането от обществото на болезнено, но необходимо увеличение на цените на изкопаемите горива, строителството на ветрогенератори или закриването на генериращи твърде много въглеродни емисии фабрики.
Други държави експериментират с други форми на гражданско участие, за да запълнят празнотата, оставаща след упадъка на колективни посредници като големи политически партии, профсъюзи, религиозни общности и “стари” медии.
Някои градове в Нидерландия например отделят част от общинския бюджет, като тя се предоставя за разпределение от гражданите.
В Италия и Испания, радикални популистки партии експериментираха с онлайн гласувания за политики сред членовете им, докато Макрон базира кандидатпрезидентската си платформа донякъде на анкети от врата на врата, проведени от младите му последователи на база алгоритъм, анализиращ историята на гласуване на 67 000 локации, съпоставени с данните за населението, доходите и статистиките за заетостта.
Доброволческата демокрация обаче изисква внимателно управление. Тя е уязвима на превземане и манипулиране от малцинства от целенасочени активисти.
В Швейцария например обществена инициатива, подписана от само 100 000 граждани, може да предизвика национален референдум по въпроси, вариращи от забрана на строителството на джамии, ограничаване на имиграцията или субсидиране на фермери, които не премахват рогата на добитъка.
Вот през 2014 в полза на квоти за имиграция, спечелен с доста малко мнозинство от само 19 000 гласа, предизвика продължителна дипломатическа криза между страната и ЕС.
Италия предлага друг пример за основателни опасения: там популисткото движение "5 звезди" използва радикална система, в която около 100 000 регистрирани членове на партията вземат всички основни политически решения в онлайн гласуване чрез платформата за участие "Русо". Те обаче не са задължително представителни за 10.7 млн. души, които гласуваха за партията през 2018. Нито пък те определят въпросите.
Социолозите също така предупреждават, че този тип демократични експерименти обикновено привличат професионалистите от средната класа, а не нискоквалифицираните работници или безработните, и поради това не преодоляват много от основните причини за обществено недоволство.
Във Франция, където протестите срещу Макрон хвърлиха сянка над предложените от президента реформи, обществените опити да бъдат включени гражданите в управлението може и да не се окажат достатъчни, за да променят обществените нагласи — и може дори да дадат напълно противоположен резултат.
"Най-лошото би било хората да се събират и обсъждат, и това да не води до нищо", казва Броше. "Така че е жизненоважно да видим как препоръките на климатичната конвенция ще се превърнат в политики."
Провалът в това би бил лоша новина за Макрон - и за демокрацията. Той би доказал отново, че в нашата ера на смартфони, политическите послания, които пробиват през шума, са лесни за преглъщане, удобни за туитване фрази.
А това засега е игра, която най-добре се играе от популисти, които не се свенят да обещават лесни отговори.
И да, в ерата на смартфоните и социалните медии, в която личното мнение е в центъра на всичко, демокрацията - такава, каквато я познаваме - понася тежки удари. Затова тя или ще трябва да се адаптира към тази среда и да се промени, или просто ще виждаме все по-често нейните антиподи в действие.
