"Технологичното въздържание" става новото "устойчиво развитие": никой не знае точно какво означава, но изглежда, че всички са "за".
Наскоро посланията за въздържание от технологиите се оказаха на корицата на списание Time, а дълъг списък от знаменитости - Ариана Хъфингтън, Дийпак Чопра, Паулу Коелю - неуморно проповядват да се ограничава стресът, свързан с употребата на модерни технологии, и да се регулира потисничеството на постоянната свързаност, често на конференции със заглавия като "Мъдрост 2.0".
Посланието за въздържание от технологии сред технологичните общности е особено странно. Да вземем Ариана Хъфингтън, чието едноименно издание Huffington Post дори лансира приложение за "проследяване на стреса" с поетичното име "GPS за душата" - то е приложение, което се бори с пристрастеността към приложения (WTF?!). В Huffington Post посланието за въздържание от модерни технологии се е превърнало направо в религия.
Или да вземем председателя на борда на Google Ерик Шмит, който предупреждава, че трябва да определяме изричното време, в което ще сме "включени" и "изключени", и който оповести ангажимента си да направи обядите и вечерите си лишени от електронни устройства.
Съществуват множество приложения и фирми, които срещу определена такса "помагат" да наложите собствен "цифров шабат", да се подложите на "дигитална дезинтоксикация" или да се присъедините към бегълци от технологиите с подобни убеждения в специален лагер, където всички устройства са забранени.
Толкова много начини "да се изключим"
Мисията за технологично въздържание вече играе същата роля като будизма. Биваме убеждавани да излезем извън мрежите - за час, ден, седмица - така че да възобновим обичайните си действия с дори още по-голямо усърдие, когато се върнем в света на разсейването.
Реакционната тенденция на подобна перспектива е трудно разбираема. Както някога бе казал словенският философ Славой Жижек, "ако Макс Вебер беше жив днес, той определено би написал втори, допълнителен том на "Протестантската етика", озаглавен "Таоистката етика и духът на глобалния капитализъм"." И той би бил тотален хит по продажби за Kindle!
Изпълнителните директори възприемат въздържанието от технологии по същата причина, поради която възприемат и всички други форми на "новия дух на капитализма," независимо дали е йога на работното място, или джапанки в заседателната зала: да ликвидираме отчуждението, да живее престъпването на границите и еманципацията!
Нищо чудно, че Хъфингтън се надява стремежът към въздържание най-накрая да помири духовността и капитализма. "Има все повече научни доказателства, показващи, че тези два свята всъщност са много свързани, или поне би трябвало да бъдат," пише тя. "Така че искам да говорим за увеличаване до максимум на печалбите и преборване на очакванията, като подчертаваме идеята, че това, което е добро за нас като хора, е добро и за корпоративния капитализъм."
Дали обаче "дисконекционистите" - както един критик наскоро определи това ново социално движение - нямат по-радикална стратегия от "цифровата дезинтоскикация"?
Стремежът към свързаност не е заболяване
Преди всичко говоренето за "детокс" намеква, че постоянният ни стремеж за свързаност е заболяване - сякаш проблемът е изцяло и само в потребителите на джаджи и комуникации. Което отразява по-мащабен проблем на мисленето: дисконекционистите не изглежда да имат гъвкав политически план за преодоляване на опасенията си; всичко опира до скромни, изолирани, самостоятелни действия.
"Изключването на отделните хора не е реален отговор на най-сериозните технологични проблеми на нашето време, точно както локалните, органични диетични навици на отделния човек не решават проблемите на глобалното земеделие," оплака се технологичният критик Алексис Мадригал в The Atlantic.
Да отбележим, че самият акт на "изключване" - излизането извън мрежите от комуникации - става обект на критика, сякаш няма сериозни причини да бъдем подозрителни към подхода "винаги на линия", налаган от Силициевата долина, и очакването да сме на разположение "в реално време".
Мадригал прави интересна аналогия между отношението ни към бързите храни (някога възхвалявани за приноса си към социалната мобилност, но сега масово заклеймявани, поне от средната класа и елита) и бързите комуникации (под което логично той разбира всички цифрови взаимодействия). Подобно на полуфабрикатите, социалните медии и кратките съобщения все повече се приемат за по-низши, изместени от странна форма на технофобски, но изключително еко-био-природен живот. Както язвително отбелязва той, "решението е да си намираме локални приятели, да се събираме органично и да комуникираме само по начини, които баба ни би разбрала."
"Толкова е консервативно, че е чак радикално!"
Има нещо вярно в това, но в опитите си да разкрият склонността на елита към "цифров детокс" - твърдейки например, че актът на изключване от комуникациите и технологиите е нещо сходно с носенето на ретро дрехи и потреблението на био- и домашно изработени хранителни продукти, критиците като Мадригал рискуват да дадат опрощение на най-експлоататорските стратегии на мрежи като Twitter и Facebook.
Засега дебатът около разсейването с цифрови джаджи се опира на идеята, че чувството на тревожност и лична несигурност, което изпитваме, когато взаимодействаме със социалните медии, са естествена цена, която плащаме за живота си в нещо, което анализаторите на технологии наричат "икономика на вниманието".
При социалните медии - точно както и при едноръките бандити или фастфуда - пристрастеността ни се генерира външно, а не е вродена
С други думи причините, поради които се "изключваме" от комуникации, са важни: можем да продължим постарому да третираме "изключването" като начин да презаредим батериите и да си върнем продуктивността, или можем да го приемаме като начин да саботираме тактиките на пристрастяване на бизнеса с вечна свързаност и пристрастяване, на който се опира Силициевата долина.
Първият подход е реакционерски, но пък вторият би довел до еманципация, особено ако подобен акт на отказ предизвика ръст на истински социални движения, превръщащи проблема за времето и вниманието в част от политическия дневен ред - а не само тема за кършене на ръце от пребиваващи в Давос отряди за по-висша духовност.
Ако е необходимо да се изключим от глобалната мрежа, за да осмислим как да го направим, нека наистина да го сторим. Но хайде да не го правим просто за да се завърнем в Мрежата при абсолютно същите условия като преди. Време е да се замислим сериозно - какъв е смисълът?
Във всяка идея има смисъл, поне за определено множество от хора. Ако нямаше смисъл за никого. въпросната идея въобще не би се появила в публичното пространство; а и да се появи, не би станала предмет на обсъждане и разпространение. За някои е препоръчително да живеят поне част от живота си офлайн. За известен процент от тях може би дори е критично важно. За други е обратното – препоръчително (или дори критично важно) е да бъдат онлайн. Нито едното е проблем, нито другото. Различни хора, различни ситуации, различни решения. Проблемите започват тогава, когато една идея се превърне в мода. Тогава вместо осведомени и мислещи привърженици тя започва да трупа просто почитатели. Идеята вече съществува и се приема не толкова заради смисъла си, колкото заради външните си проявления – и най-вече заради тяхната функция на социален идентификатор. А ако отиде още по-нататък и се превърне в мания, почитателите се превръщат в маниаци. Това са агресивни почитатели, които се дразнят от самия факт, че някой друг не се отнася сериозно към прегърнатата от тях идея. Последният, най-разрушителен етап, е когато манията се превърне в религия. Религията е мания със собствена институционална структура и собствени догми. Маниаците се превръщат в паство, чийто първостепенен стремеж е да живее според догмите. А изходната идея често достига до хипертрофия, превръщайки се в свое собствено отрицание. Или в кух девиз, чийто първоначален смисъл отдавна е забравен. Така е не само с „технологичното въздържание“ – същото се отнася и за вярата в бог, комунизма, феминизма, либерализма, патриотизма, вегетарианството, опазването на околната среда, повишаването на жизнения стандарт, политическата коректност, борбата с пушенето, здравословното хранене, домашното образование и още куп неща. Затова винаги, когато чуя нещо да се възхвалява като „нова религия“, се обръщам на другата страна. Предпочитам да остана осведомен и мислещ привърженик на идеи, чийто смисъл ми е ясен.