Българинът е беден, нещастен и недоволен от живота си. Той е неудовлетворен от финансовото си състояние, личните си отношения и е на прага на бедността. София не попада сред най-добрите градове за живеене, а българският Северозапад е един от най-бедните региони в Европа.
Така изглежда положението според европейски и световни класации, които винаги ни отреждат място на дъното.
Наскоро класация на Евростат от 7 ноември постави България на последно място по удовлетвореност от живота сред членките на ЕС. Според световния индекс за щастието се нареждаме на 97 позиция от 156 държави, до Бутан, Камерун. Много по-напред в класацията са например страни като Пакистан и Либия.
Все пак обективно погледнато едва ли България като европейска държава с достъп до образование, развит пазар и работеща икономика може да прави жителите си чак толкова нещастни. И въпреки че живеем в мирно време и не сме застрашени от войни, това явно не е достатъчно, за да сме удовлетворени.
Класациите, които ни "обиждат", слагайки ни все на дъното, всъщност се основават на... собственото ни мнение. Те измерват позицията на респондентите за фактори като финансово положение, лични отношения, социална подкрепа, корупция и др.
И макар със сигурност по тези параметри да има какво да се подобри в страната, едва ли положението е сравнимо с живота във Филипините, където борбата срещу наркокартелите преминава с престрелки по улиците (въпреки това Филипините са на 69 позиция по щастие според световната класация).
Вечният песимизъм у българина се проявява доста силно и точно той влияе на резултатите в тези проучвания. Оплакваме се от живота си в собствената си страна, от институциите, от управляващите.
Ако се съди по мнения от нашенци, чужденците биха си казали, че в България явно е много страшно, щом дори гражданите й не искат да живеят в нея.
С това непрекъснато оплакване същевременно няма как някой друг, външен фактор да дойде и да ни каже, че всъщност имаме поводи да сме удовлетворени.
Българинът все недоволства, че нещо му липсва. Оплаква се от живота си и се изкарва "жертва".
Ние можем да си живеем много добре, да сме си напълно удовлетворени, но дори 10 неща да са добре, ще намерим една причина, която ни прави неудовлетворени.
С тези отговори в анкетите сякаш казваме на другите страни "Вижте колко зле живеем", като очакваме някой да ни съжали или да вменим състрадание.
Оказва се, че щастието е непозната дума за нас, българите. Не разбираме какво означава, съответно няма как да бъдем напълно удовлетворени от живота си.
Мрънкането, хленченето и оплакването са неизменна част от нашето ежедневие и всичко това е заложено в съзнанието ни. Никой не може да ни промени мнението за средата, в която живеем, докато ние сами не почувстваме, че живеем добре.
За резултатите от световните класации сме виновни самите ние.
Щастието, колкото и да ни се иска, няма как да бъде премерено от "независим" източник. Къде попадаме в класацията зависи от отговори на въпроси в анкети, които сами попълваме, за да изчислим собствената си удовлетвореност от живота в страната.
Според отговорите, които сами даваме, ние сме неудовлетворени, но не е ясно кой точно е виновен за това. В отговорите обаче не можем да посочим защо не сме щастливи.
Като проблем може да се приеме и самата формулировката на зададените въпроси в анкетите.
Така например в изследване на Евростат от тази година въпросът към европейци гласи: "Колко доволни сте от живота, който водите в момента?", а отговорите могат да са по скалата от 1 до 10.
Нито едно проучване обаче не пита "Защо се чувствате неудовлетворен от живота". Така отговорът и съответно - резултатът, зависят от оценка по определена скала, която обаче не допуска по-детайлно анализиране на ситуацията. По този начин няма как и да се разчита на обективност.
Българите очевидно сме слепи за хубавите неща, които ни заобикалят, а определено има такива. Обръщаме внимание на това, което е лошо и започваме да мислим в тази посока. Затова, когато ни зададат въпрос колко сме щастливи, отговаряме с нисък показател.
Ядосваме се, че някои страни живеят по-добре от нас, вместо да направим така, че да подобрим собственото си положение и средата, в която живеем.
Все пак песимизмът ни отличава от другите страни, които са в дъното на класациите. Докато в тях за нещастието има външен фактор - война, диктатура, политически режим, недостиг на вода, у нас то стъпва върху общото усещане за неудовлетвореност.
Докато в съзнанието ни е зародено чувство за малоценност, няма как резултатите да са добри и да сме напред в класациите.
Колкото по-отрицателни са оценките на страната, толкова повече се засилва чувството, че в действителност нищо в страната не е наред. Колкото по-силно е това чувство, толкова повече казваме, че нищо не ни е наред, когато ни питат за мнението ни в анкетите за класациите.
Така си оставаме на дъното, а дали ще изплуваме - зависи от нас.
