"Нека вземем решение като възрастни, зрели хора."
По закон трябва да чукнеш определена възраст, за да те зачитат за "възрастен, зрял човек". За да имат решенията ти някакво значение за обществото - за да имаш ти някакво значение.
Ние уж сме такива. Повториха ни го достатъчно пъти, за да му повярваме - за да си повярваме. Но не това е темата, а баловете. Абитуриентските. Мечтата на тийнейджъра. Повод, след старателно зализване на перчемчето, да представиш гарджето на родата.
Нямам достатъчна цифричка в ЕГН-то, за да започна да обсъждам "вкуса на днешното поколение", разврата по баловете и чалга-културата, пред която всеки абитуриент ще, не ще, се пречупва. За добро или лошо, аз съм днешното поколение. Аз съм човекът, който не слуша чалга, но ще направи всичко по силите си да се забавлява на абитуриентската си вечер - пък била и тя в Син Сити.
И стигаме до същинската тема - Организацията.
С главна буква, понеже Организацията се превръща в малък Ад - за ученици, родители, учители и прочие. За Организацията на перфектния бал. За традицията, която НЕ МОЖЕ да бъде нарушена и за онези, които искат да я нарушат, само защото е традиция.
Уча в елитна столична гимназия. Коя - няма да кажа. Не защото ме е страх, че някой ще се разпознае, а защото историята не е инцидент, не е отличителна характеристика, а реалността на баловете.
До началото на седмицата не бяхме от гимназиите с право на избор що се отнася до мястото на Свещения Бал. Няколко дни по-късно се появи втора оферта. На пръв поглед - също толкова "изгодна", колкото първата (най-малкото, не виждам как екзалтирани, ентусиазирани и най-вече, алкохолно стимулирани, момичета и момчета ще успеят да изядат храна за 200 лева в рамките на 4 часа).
Подобни условия, подобни цени. Подобни предложения - всяко със своите недостатъци и предимства. Решението се взима на база на впечатления от втора или трета ръка. "Миналият випуск бяха еди-къде си, супер яко са си изкарали ..." , "Ааа, ама пък баща ми завел един колега и било мега бедното ...".
Уловихте картинката.
За отрицателно време интернет пространството, както и пространството пред самата гимназия се превърнаха в бойно поле. Хора се хвърлиха да защитават избора си, все едно избираме не хотел, от който ще видим 50 мл твърдо и малко кристални полилеи, ами гласуваме дали да проведем повторен геноцид над...
Няколко дни по-късно картинката е плашеща.
Деца - "възрастни, зрели хора" - се дърлят като циганки на Женския пазар (представете си 200 човека, крещящи, тропащи с крак, пищящи, налитащи на бой и използващи цветущ език, от който всеки каруцар ще пламне в цикламено).
Правят се анкети, вотове, смятат се гласове, обвиняваме се в корупция, в истерия, в параноя, в подмолни цели, в сметкаджийство, поставяме си всевъзможни диагнози, които биха впечатлили и психиатър със солидна практика зад гърба си.
Нервни кризи, истерии. Плач, обиди, викове, злоба.
"Тая па, ебати селянката ..."
"Ние сме елитна гимназия, да го еба, 'сички елитни гимназии се знае къде ходят ..."
"Абе тая, за да е толко' навита за тая оферта, сто процента има няква изгода ..."
Какво правят учителите в такава ситуация?
Защитават едната страна. "Аз съм била в хотел А, там масата е богата/обстановката е разкошна/там сме всяка година, проверено е." Може и така да е. И петте човека в класа, които по една или друга причина предпочитат непроверения ресторант, са обстреляни от злобни, самодоволни, изпълнени с жлъчна ненавист погледи.
Това не е история с щастлив край. (Честно казано, обстановката малко ми напомня за "Повелителя на мухите").
За момента това не е история с край изобщо.
Както и да приключи, който и ресторант да бъде избран за Свещеното Събитие, випуск 2013 е разделен на две. Две половини, които се нападат с животинска злоба, две половини, всяка от които изкарва кирливата риза на "противника", две половини, нахъсвани една срещу друга. Хора, на които толкова им е писнало от скандалите, че вече им е все едно къде ще ходят - пък било и то в кварталната градинка.
И за какво?
За разликата между менюто, където пъстървата е с плънка от гъби и другото, където плънката е ориз.
