Ако има нещо, за което социологическите агенции до момента да са единодушни, то това е разочарованието сред обществото и ниската готовност да се гласува.
Една голяма част от избирателите просто е разочарована от партиите, от липсата на предлагани адекватни решения, от липсата на ясна перспектива за следващо управление и въобще от политиката като цяло.
Тези хора не искат да гласуват и не искат да бъдат занимавани с избори, независимо колко пъти ще им бъде повторено, че това е лоша идея и гласуването е граждански дълг.
След като само миналата година българите трябваше на три пъти да излязат до урните, а избраното след третия вот правителство просъществува само около 7 месеца, преди поддържащата го коалиция да се разцепи от вътрешни крамоли, подобно отношение е логично. Разочарованието е ясно доминиращ тон в общата минорна нагласа за тази предизборна кампания.
Посланието, което партиите изпращат през последната година към гласоподавателите, е на конфронтация една срещу друга, докато страната е изправена пред тежки икономически кризи. Самите политически сили са заели позициите си така, че повечето варианти за потенциални управляващи коалиции изглеждат като твърде големи и направо неприемливи компромиси.
Затова и общият извод, до който мнозина експерти, коментатори, анализатори, а понякога и политически лидери достигат - че е твърде вероятно февруари пак да ходим да гласуваме за Народно събрание, допълнително демотивира мнозина да отидат до урните сега.
Така че за редица избиратели всичкото това скачане от избори на избори, без да може да се произведе работещ резултат, е чисто и просто безсмислено харчене на пари.
Тези хора до голяма степен имат право. Те виждат обсебени от собствения си дневен ред партии и политици, които не мислят за общото благо, защото са твърде заети да се карат помежду си.
Политическата криза, на която сме свидетели в момента, има много дълбоки корени. Тя е плод на системни проблеми от страна на самите партии, на масово неразбиране за това как функционира политическата система в България и на още редица други фактори.
Резултатът обаче е повече от видим за всички - деградиране на политическия дебат, невъзможност за формиране на консенсус за управлението на страната, липса на ясна визия за управление и не на последно място - разделение и хаос.
А това, на свой ред, подкопава самите устои на демокрацията у нас.
Първата крачка към това е спадът в участието на гражданите в демократичния процес, като това е нещо, което у нас се наблюдава особено засилено през последните години.
Ето събрана сбито информация за избирателната активност от последните 6 парламентарни вота:
- 12 май 2013 г. - 51,33% активност - 3 632 953 души;
- 5 октомври 2014 г. - 48,66% активност - 3 500 585 души;
- 26 март 2017 г. - 54,07% активност - 3 682 151 души;
- 4 април 2021 г. - 50,61% активност - 3 334 283 души;
- 11 юли 2021 г. - 42,19% активност - 2 775 410 души;
- 14 ноември 2021 г. - 40,23% активност - 2 669 260 души.
Тук действително трябва да отчетем, че с годините населението на България намалява постепенно, а с това и имащите право на глас български граждани. И все пак, въпреки този факт, спадът в избирателната активност на парламентарни избори през последната година е с такива размери, че не може да бъде игнориран.
Оттеглянето на гражданите от процеса на представителната демокрация, по който се управлява България, може и на пръв поглед да не изглежда като голям проблем. В действителност обаче отваря вратата както за насаждане на порочни практики, така и за изплуването на радикални формации, които в нормална среда биха си стояли маргинализирани в периферията на политиката.
В една среда, където мнозинството от хората нямат адекватни познания за начина на функциониране на държавата, а междувременно традиционните и системни политически партии не могат да произведат реални политики, популистите са тези, които излизат на преден план, за да предлагат своите "магически" решения.
А те съвсем не са безобидни. Напротив - техните грандиозни идеи за промени, дори когато не включват насилие срещу определени сегменти в обществото или повторно отваряне на трудовите лагери за политически затворници, могат да бъдат опасни, тъй като предвиждат сериозни трансформации в самата държава.
В период на кризи, когато се изисква държавата да предоставя решения на наболелите и актуални проблеми, последното от което има нужда, е да се отделят солидни ресурси и внимание за реализирането на нечий обскюрен план за "оправянето" на България.
Ниската избирателна активност помага на такива формации, тъй като прави влизането им в парламента и цялостното засилване на позициите им много по-лесно. Когато една голяма част от обществото просто не иска да участва в процеса, по-малките, но твърди групи, каквито често са последователите на радикални формации, придобиват по-голямо значение.
Така например ако на последните парламентарни избори са гласували 2 669 260 души, а сега се говори за дори още по-ниска избирателна активност, цената за влизане в Народното събрание в гласове може да падне на историческо дъно от под 100 хил. гласа.
За сравнение през 2017 г. вече несъществуващият "Реформаторски блок" изкара 107 хил. гласа и остана под чертата с резултат от 3,14% (тогава 4% са стрували малко под 137 хил. гласа). На изборите от 14 ноември миналата година такъв резултат би дал малко над 4%, предвид факта че бариерата за влизане в парламента тогава стоеше под 105 хил. гласа.
От една страна, колкото повече партии влизат в Народното събрание, толкова повече хора сред гласувалите ще бъдат представени с вота си в следващия парламент. От друга обаче, колкото повече формации има вътре, толкова по-сложно ще стане постигането на какъвто и да е консенсус за управление.
А с това спиралата на избори и нови избори ще продължи още по-дълго.
Въпросът за гражданската активност на избори продължава да бъде сложен, дори и след като през 2017 г. уж беше въведен задължителен вот. Днес вече се вижда, че този плах опит работи само на хартия.
Истината е, че отговорността в случая пада колкото на самите избиратели, които трябва да осъзнаят, че гласът им на избори е не само право, но и граждански дълг, два пъти повече на политическите партии.
Защото именно те трябва да предоставят реалните алтернативи за бъдещето на страната, с които да печелят избиратели. И докато предпочитат да си гледат в пъпа, да се ръгат с лакти с опонентите си и да отказват да се адаптират към актуалната ситуация, опасността за самата демокрация ще продължава да расте.
Седмица преди изборите за парламент е добре кандидатите да се замислят именно за това. Защото кампанията в един момент свършва и идва време за реалната политика.
