Ако кажете на някой жител на Болоня, че любимото му рагу Болонезе може и да не е от този регион, като нищо ще последва люта разпра.
В България обаче витае обратният феномен - жители на дадена област с искрено изумление се чудят защо определени рецепти са кръстени на техния район на България.
Често произходът на ястия, които имаме не само за български, но и характерни за и възникнали в определен регион, всъщност е мъгляв и трудно бива проследяван назад в историята.
Най-ярък е примерът с яйцата по панагюрски, които не произлизат от Панагюрище.
По-старите панагюрци още гледат накриво, когато някой си поръча това ястие и очаква забулени яйца в сос от кисело мляко. Киселото мляко не е било по рафтовете на най-близкия магазин, че да се изразходва щедро за сосове.
Рецептата за яйца в кисело мляко и запържен червен пипер в олио е турска и, разбира се, с лекота е прескочила в България, където се харесва и приготвя и до днес.
Панагюрците имат собствена рецепта за забулени яйца, която е доста по-пестелива. За нея яйцата се забулват във вряща подсолена вода с оцет, след което се сервират върху малко натрошено сирене и малко от водата от варенето.
Подправят се с чесън, още малко сол и пипер и се заливат със запръжка от масло и червен пипер.
Полагат се най-много по две яйца на порция и количествата сирене и масло са наистина скромни, ако искаме ястието да е автентично.
Сирене по шопски
В най-добрия случай сиренето по шопски е наследник на шопската спържа - задушена в гювече или изпържена на сач карантия и пръжки, към които са добавени домати, чушки и лук.
Вероятно обаче е измислица в стил "Балкантурист", точно както шопската и овчарската салата.
От време оно в България гювечите са служели за приготвяне на изостанали продукти и не само в Шоплука, но и в цялата страна ястията със зеленчуци и малко сирене, запечени в жарта в глинен съд, са били на почит.
Подсказка, че сиренето по шопски е осъвременена рецепта, са и продуктите - домати, чушка, сирене, чесън и яйце за разкош. Подобно разточителство и внимателна подредба на продуктите не са били характерни за по-старата българска кухня.
Рецептата с вариации се среща и като "Сирене по тракийски", към което има колбас, и "Сирене в гювече", към което всеки готвач прибавя според наличностите и фантазията.
Любопитен факт е, че сиренето по шопски е популярно и в Украйна и Западна Русия и то именно с това си име.
Кюфтета по чирпански
За кюфтетата по чирпански има една любопитна легенда, която гласи, че една жена искала да направи постна картофена яхния, но мъжът ѝ, върл любител на месото, се оплакал, че ястието му е прекалено постно.
От мързел домакинята просто натикала кюфтетата от предната вечеря в ястието и така се родила тази гозба, която се приготвя в цяла България.
Легендата не гласи това да се е случило точно в Чирпан, а и в местните кулинарни хроники подобна рецепта не се среща до 40-те години на миналия век. Още повече, че вариации на гъста яхния с кюфтета има във всички източноевропейски държави.
В Румъния например приготвят Ciorba de perisoare - много гъста супа с кюфтета, картофи и моркови.
В румънския вариант обаче понякога бульонът се оставя бистър и не му се добавя доматено пюре, докато българските кюфтета по чирпански задължително са с доматен бульон.
Кюфтета по цариградски
Всъщност рецептата е гръцка и в нея оригинално няма картофено пюре или какъвто и да било сос.
Ястието се нарича keftedes или keftedakia и представлява малки кюфтенца от ситно накълцано агнешко или телешко месо, оваляни в брашно и запържени или запечени. Поднасяли са се със сезонни зеленчуци.
Славата на вкусните кюфтенца достига чак до Италия и се споменава в кулинарни хроники от град Кремона. Там местните аристократи опитали кюфтетата, гарнирани с печен сос тип грейви, и много ги харесали.
Как и кога се появява картофеното пюре в рецептата такава, каквато я познаваме и до днес - никой не знае.
Станимашки сармички
Те са гордостта на Асеновград, защото се изисква истински майсторлък, за да се завият на тънки и стегнати рулца, както повелява рецептата.
Ястието всъщност е гръцко, като в южната ни съседка се нарича "господарски сарми". Корените му могат да се проследят до XVIII век, когато в женските манастири около Асеновград имало много гъркини, които сериозно повлияли на местната кухня.
Именно гъркините научили българките да приготвят тези сарми по гръцки тертип - много стегнато завити като пурички.
Тъй като невинаги имало лозови листа, постепенно се наложила рецептата за станимашки сармички с листа от кисело зеле. През лятото все пак по-често се приготвят с лозов лист.
Рецептата се е наложила из целите Родопи до степен, в която не може да се каже с абсолютна сигурност точно кой първи е произвел тези сарми във вида, в който ги приготвяме и до днес.
